Трансформацията с една стъпка е безнадеждно наивна – Кен Уилбър
Искаме да сме добри родители, да водим децата си на спорт, уроци, да им помагаме с емоционалната регулация, да сме налични и любящи.
Същевременно искаме да сме добри към себе си – имаме собствените си нужди. Пък е хубаво да ги задоволяваме, нали? На работа е необходимо да сме ентусиазирани, налични, даващи повече от себе си, защото нали с упорит труд всичко се постига. Да водим по болници родителите си – защото имат нужда от нас. Почитай майка си и баща си, нищо че никой не знае границата на почитта, а да вникне в този апел се оказва трудна задача. Жена, която не е добра домакиня, не е много предпочитана от средностатистическия мъж, та ако извърти тристепенно меню, най-добре. Всъщност никога не трябва да забравяме да подхранваме връзката си, затова се стараем, разбира се.
Никой нищо не ни дължи, но пък същевременно подкрепяме племенната грижа и идеята, че трябва цяло село за отглеждането на дете. Трябва децата да…..един куп трябва, а пък най-важното било любов. Ако има пък любов, но няма трябва – пак нещо не е наред, нищо че го чувствате наред. Мерило за добре справил се родител било дали напускали дома, нищо че някои го напускат, защото просто не могат да понесат и минута родителите си. А не, че са щастливо отлитнали птички.
Ако имате проблем, това проблем ли е?
Ако нямате проблем, повърхностни сте – нямате дълбочина или пък не искате да видите, че имате проблем. Същевременно имате 24 часа. Опитвате се да балансирате. Чули сте, че трябва да има баланс. А чули ли сте, че понякога да няма баланс, е по-балансирано, отколкото невротично да търсите баланс, все едно сте сторъкия шива и жонглирате с всичко успешно? Ааа, чакайте, няма успешно. То било субективно възприятие и какво вие възприемате за успех е в основата. Да, но то не е социално приемливо, значи не сте.
Опитвате се да комуникирате с различни хора, нищо че нямате в момента общи неща, но пък така се предизвиквате да се разширявате, нали? Четете подсъзнанието, нищо че никой не може да го прочете, дори и вие. Правите несъзнаваното съзнавано, въпреки че съзнаваното никак не е развито.
Бог ни наказва за греховете, нищо че Бог като цяло е неутрален, чисто присъствие, в него е заложено всичко, а материята е в полюсите, които само и единствено съзнанието разиграва. Но важното е в подсъзнанието да ровим, а пък как ще се интерпретира, няма значение. Или всъщност има значение и затова интерпретираме, но го правим както дявола чете евангелието. Който както му е удобно и отговаря на собствения му опит.
Всъщност прошката лекува всичко – в терапевтичен контекст поканата е да се освободим от разрушителните емоции или по-скоро от въздействието им.
Това не означава да установим контакт. Може и в крайна сметка да затупти любов и желание за контакт, но не е задължително. Чакайте, Берт Хелингер казва, че не би трябвало да даваме прошка, защото така се поставяме по-високо от другия и любовта спира да тече. Ами не знам, преценете сами. А вие къде сте сега – на индивидуалния си път или още търсите нещо в рода, което да признаете и видите, за да потече живота? В крайна сметка може да се окаже, че вашата работа тук е да служите на рода и да разплитате заплетеностите. Кой казва каква е работата ви тук? Не знам. Може пък в астрологията да потърсите отговор. Ако не я считате за шарлатанство, разбира се. Дали пък в предците няма съкровище, мъдрост и достатъчно здрава база, на която да стъпим?
Хубаво е да бъдете алтруисти, но чакайте, ако случайно в миналия си живот сте били в крайностите, сте нанесли вреда на душата си, затова в този, ако презирате хората и не помагате на никого ще бъде вашето спасение казва Лазарев. Разбира се, без да отидете в крайността на егоизма. Моля! Почакайте, дали има минал живот? Кой каза какво има? Християнството, Будизма, Исляма? Да приемем, че има. Сега сте тук, за да изкупите греховете си, Бог така е решил. Извинете, но хора преживели състояния близки до смъртта твърдят, че никой не ни наказва за нищо, че няма такова нещо. Явно са някакви техни измишльотини. Ако приемем, че няма, картината се преподрежда.
Като цяло и травмите се сформират от прекомерност или липса и се проявяват като прекомерност или липса. Но никой не може да разбере кое е прекомерно, кое липсващо, ако не е очеизвадно.
Коя травма – голяма, малка? Затова питаме. Когато човек има някакво предизвикателство в живота си иска да си обясни откъде идва то. Разбира се, не му се страда. Въпреки че то е толкова възхвалявано, че чак е въпрос на гордост да страдаш. Струва му се, че ако намери първопричината – въпросът е решен. Оказва се, че всъщност не първопричината, а търсенето ѝ е пътят. Все пак се запознава със себе си, а и не само. Умът ни обаче има пропуски, конструира спомени и нагажда. Тялото има спомени, но няма обяснение. Докато се синхронизират минава време.
Много хора се идентифицират с травмите си и вече са съставили карта за себе си, идвайки на терапия. Идеята е човек да открие кой е отвъд тях.
Травмата живее в тялото, травмата е в нарушената обработка на информацията и дава на късо.
На коя информация? Запечатана в нервната система? С раждането ни е заложен първия елемент – неврофизиологичният апарат, с който сме готови да възприемаме действителността. Затова и все се говори за тази нервна система, защото тя отговаря за активацията и почивката на организма, базовите инстинкти и реакции. Ние търсим някакви неврофизиологични основи за тревожността си, но се оказва, че реагира целият организъм и не може да се редуцира, въпреки това регулацията през различни техники е животворна. Организмът е едно реагиращо цяло и всички системи действат заедно като режим, а режимите са мрежи от когнитивни, емоционални, мотивационни и поведенчески схеми. Добре, обясняваме си поведението с мислите си, но се оказва, че потребностите са движещите го. Освен тях обаче имаме и ценности, а те улавят нюансите на социалния живот. А да, има социален и културален живот, има различни нюанси оцветяващи индивида. Той пребивава в среда, която оказва влияние.
Затова темата битието или съзнанието не е много уместно да се противопоставя. Защото докато не видиш битието как е сформирало съзнанието ти, със съзнанието сформирано от него, ще оформиш битието.
Дали потиснатото либидо се превръща в тревожност или тя възниква от стремежа на човека да се свърже със своя свят? Дали е вследствие от обърканите междуличностни взаимоотношения със значимите хора в обкръжението или е вследствие на заплаха за жизненоважна ценност? Интрапсихичен процес ли е или заучена реакция към надвиснала опасност? Залегнала ли е дълбоко в подсъзнанието или мислите, които допринасят за нея са просто неадаптивни; една „фиксация“ върху концепцията за опасност? Каква е ролята на несъзнаваното и има ли връзка между миналите преживявания и настоящите симптоми? Дали е следствие на прекомерната откъснатост на човека от съдържанието на несъзнаваното и значението на архетипите? Какво е общото между тях и кое не може да се приравни? Все въпроси, които задава психологията, изследва ги и всичките имат своето място.
Ако се върнем на първопричината за травмата и повторното ѝ преживяване, то Питър Левин твърди, че освобождаването на енергията в тялото катализира промяна, но не е необходимо да се изкарват стари спомени на повърхността, защото всъщност може да се поднови травмата.
Необходимо е да събудим дълбоките физиологични реакции. Да си спомним за старите спомени и за неуслужливия ни ум.
Ние почти винаги конструираме миналото на база сегашното си познание. Погрешно обаче го нареждаме и се опитваме да предвиждаме на база изводите, които сме извели. Не че опитът е лошо нещо, защото в крайна сметка именно той ни спасява от нови грешки.
Психологията стои на границата между редица науки, може да преплете много нишки и затова смятам, че е една от най-интересните, поне за мен. Затова харесвам интегралните подходи, какъвто е и естествената психотерапия, защото не може да си затваряме очите и да оперираме през тесните си рамки. За съжаление обаче са човешки, а те обикновено са тесни. Говоря за човешките, не за метода. Защото има чудесни методи, но ако човекът не е достигнал до някакво по-глобално разбиране, стеснява метода до собствените си рамки. Да не говорим, че житейският опит е изключително ценен във всичко.
Трансформацията с една стъпка обаче е безнадеждно наивна казва Кен Уилбър.
Едно е да се докоснеш до по-висша структура, и съвсем друго е до живееш там. Продължава с това, че впечатленията от детството присъстват като белези в психиката. При различни практики (медитация, регресия) могат да се достигнат първоначалните впечатления (защото по-висшата парадигма временно е отменена). Няколко минути по-късно висшият светоглед се връща и хората започват мащабен ретроспективен прочит. Активираният материал се инжектира в сегашния. Преди да отидете отвъд постмодерния разум, трябва да го стигнете. Интегралният подход на Уилбър може много да подреди картината.
Ошо казва, че техниките могат да ни помогнат само до известен предел. Той няма догматична схема, към която всичко трябва да се нагажда. Използва се всичко, което работи, всичко, което увеличава осъзнатостта. Казва, че медитацията не трябва да бъде наложено усилие. Ако е принудителна, тя е обречена от самото начало.
Напомня, че онова, на което се наслаждаваме, може да проникне дълбоко в нас; само то може да проникне дълбоко в нас. Изоставете един метод само ако радостта е изчезнала, казва той, тогава той си е свършил работата. Потърсете друг метод. Нито един метод не може да ви доведе до самия край. По вашия път ще трябва да смените влаковете много пъти. Определен метод ви довежда до определено състояние. Отвъд това, той вече не е от полза, той е изразходван.
p.s. И не забравяйте, че ако използваме социалните медии за егоцентризма си, не социалните медии носят отговорност. Ако всеки се заеме с вътрешния си растеж, светът ще е по-добро място. Сега всеки казва, че се е заел с него, но малко си дават сметка, че „Човек може да интерпретира погрешно дълбочината си, да се лъже за собствената си вътрешност.“ /Кен Уилбър/ Виктор Франкъл казва, че човекът е този, който е измислил газовите камери в концентрационните лагери, но и че той е този, който е влизал в тях гордо изправен с молитва. Тъй че хората сме способни на всичко, съдържаме всичко и въпреки всичко, нищо не е толкова драматично, колкото го представяме. Всъщност всичко си е на мястото, просто не е на това, което ние си представяме и искаме. И от там се тръгва по пътя….И винаги можем да се свържем с другия, стига да намерим онова, което ни свързва. Но невинаги, не на всяка цена и не по всяко време.
Весела Стефанова
