Какво допускат поведенческите теории за тревожността?
Според поведенческите теории (бихевиоризъм) страховете и тревожността се създават чрез класическо обуславяне. Основоположник на бихевиоризмът е Джон Уотсън, който създава т. нар. психология без психика, без явлението на съзнанието, обявявайки за предмет на психологията поведението, разбирано като движение, физиологична реакция (физиология на нервната система) , което е наблюдаемо и измервано явление. Според бихевиористите психологията трябва да е наука за поведенческите актове, не за ума. Така най-важният модел в бихевиоризмът е методът на условния рефлекс.
Огромно влияние за появата и развитието на бихевиоризма има Иван Павлов (рефлексология) с неговите фундаментални открития, чиито идеи са за условните рефлекси, вдъхновявайки много изследователи след него. Условният рефлекс (първата формула в класическия бихевиоризъм) е универсално явление, основаващо се на т.нар. временна нервна връзка и е реакция на организма спрямо сигналното значение на стимула – поведение стимул-реакция. Стимул е това, което е наблюдаемо и поражда поведение. Организмът е детерминиран от средата и в същото време реагира на средата, той е обучаем. Както хората, така и животните, се учат да реагират на стимули, в следствие на което придобиват опит, използвайки заучен набор от реакции за справяне със ситуациите. Между стимула и реакцията обаче има едно пространство, което е оставено празно.
Тази празнота при човека е съзнанието, психиката и инстинкта и той не е автоматично зависим от стимула. Между стимула и реакцията, когнитивните необихевиористи поставят т.нар. когнитивни карти като знания, намерения, очаквания и цели.
Б. Скинър, който е най-голямото и влиятелно лице на бихевиоризма, създава т.нар. оперантен необихевиоризъм, в основата на който лежи теорията за „оперантния условен рефлекс“. Той допуска, че положително подкрепените реакции се затвърждават и приемат, а отрицателно подкрепените не се приемат, отхвърлят се, не се повтарят. Всички последствия, които засилват поведението се наричат подкрепители и е важно да знаем дали подкрепителя е наистина ценен за съответния човек. Наказанията са неприятните последици, които отслабват поведението (из Лекции Поведенчески теории на ученето, 2014).
Някои необихевиористи смятат оперантното обуславяне за твърде ограничено и данните от изследванията им сочат, че нови модели на поведение могат да се научат без стандартните процедури на усвояване на рефлективното научаване. Един такъв представител е Бандура, който издига тезата, че за овладяването на сложни поведенчески модели, социалните влияния изпълняват водеща роля. Така той прави разлика между придобиване на знания и наблюдаване на поведенческата изява и изтъква, че наученото се проявява само в подходящи ситуации.
Слагайки равенство между тревожност и страх, кондиционните теоретици разработиха различни системи за поведенческа терапия, основаващи се на теорията на ученето и следва да се отбележи, че техният най-голям успех е свързан с фобиите. От гледна точка на кондиционирания страх, Х. Д. Кимел допуска, че той не може да служи като модел на тревожността, защото се основава на принципа на сигурността, докато в сърцевината на тревожността е залегнала несигурността и липсата на контролируемост. Започнал като бихевиорист О. Хорбарт Маурър има редица формулировки, анализи и изследвания в областта на тревожността. Ще се спра на последната му концепция за тревожността. Според него конфликтите, които е най-вероятно да предизвикат тревожност са от морално естество, отбелязвайки, че началото на „социалната дилема“ е в ранните взаимоотношения на детето с неговите родители. Той допуска, че източниците на конфликтите са социалният страх и вина. Тогава, когато човек се страхува от социалното наказание и оттеглянето на обичта и одобрението от значимия друг, асоциирането с този страх и вина бива потиснато и това потиснато състояние се превръща в невротична активност (Мей, 2018).
Днес задълбочено се изследва когнитивната природа на ученето и се оказва, че традиционния поведенчески анализ (връзки между стимули и реакции) не е достатъчен.
Много европейски изследователи не споделят възгледите на бихевиористите и търсят други обяснения на психическия живот на човека. В това отношение могат да се посочат работите на Ж. Пиаже, който предлага много влиятелен подход при анализа на процеса на мисловното развитие.
Поведенческата психотерапия стои в ствола на холистичното дърво в естествената психотерапия като част от Естествената когнитивно-поведенческа психотерапия
Когато говорим за тревожността и тревожните разстройства, поведенческата психотерапия е необходима част от процеса, спрямо конкретната преследвана терапевтична цел. Ако следваме единствено и само поведенческата психотерапия и възгледа, че поведението ни може да бъде предвидено, и като лабораторни плъхове, могат да го насочват чрез награди и наказания, това означава, че гледаме много опростено на човека. Човешкото поведение не може да бъде сведено до стимул-реакция, защото в пространството помежду им, стоят ценности и потребности, които го насочват.
Работата със страховете на терен, чрез предизвикване на страхуваното поведение, е предизвикателен поведенчески експеримент, който директно през влизане в ситуацията и като част от една по-широка визия по характерово преобразуване, е мощен инструмент в естествената психотерапия. Влизането директно в страха, с готовността да се провалиш, оказва силно въздействие върху всички системи (когнитивна, емоционална, неврофизиологична, поведенческа) в тялото.
Ако приемем, че страхът е емоция, която се задейства в реална ситуация, то тревожността е страха, да влезеш в страха, в реалната ситуация – страх от самия страх. В момента, в който въпреки него действаме, всъщност разширяваме и възможностите си. Така съгласно теориите за ученето, ние можем да развием репертоар от поведения, които служат на благополучието ни.
Весела Стефанова
