Вината е..

Вината е една от емоциите (социална емоция), които се появяват по-късно в развитието и е свързана със самосъзнанието и с развитието на съвестта. Забележете, появява се, наблюдавано е. Не е само за „травмираните“, за всички нас е, защото няма човек, който да не е преминал през този етап на развитие. Няма стерилна среда, която да изолира всички фактори, които ще доведат до преживяването ѝ. В бъдеще може и да има, практикувайки осъзнато родителство, но силно се съмнявам, освен, ако съзнанието не достигне други нива. И тук не визирам колко сме умни, защото (цитирам Кен Уилбър) – „Когнитивното развитие е необходимо, но не е достатъчно за нравственото развитие“. Имайте предвид, че самите родители също не могат да изолират всички фактори и да са само в ролята си на родители, но това е друга тема. Вината започва с различаване на доброто и злото и изисква ценностно съзнание, в което се оглеждат постъпките на Аза. От една страна вината е естествена част от осъзнаването на собствената свобода и отговорност, както казва Роло Мей, от друга страна онази, която е прекомерна, блокира автентичната ни сила.

„Според изследване на Хофман развитието на вината е зависимо от въздействията на родителите – заплаха за лишаване от обич; физически наказания; съчувствие, което е придружено от осъзнаване на това, какво детето е причинило със своите действия на другите. Той открива, че съчувствието събужда по-лесно вината в сравнение със заплахата. Всъщност вината кара детето да се чувства отговорно и му помага да почувства страданието на другия. Ако няма разбиране за доброто и злото, човек не може да осъзнае, че неговите постъпки нараняват другия. Колкото по-близък е човекът, чието доверие сме предали с дадена постъпка, толкова по-тягостно се преживява очакването на реакцията на другия. Това често води до самообвинение, самонаказание и самокритика.“

Дълбоко в нас ние имаме доброто намерение да сме добри хора. Родителите имат добри намерения, наказвайки децата си за дадени постъпки, опитвайки се да коригират поведението им според представите за добро и лошо. Наказвани сме, за да се научим какво да не правим, за да живеем „по-добре“. Това стои в основата – да се приспособим, да не сме отхвърлени, да се свържем с другите социално и отговорно, отразява нашата принадлежност към групата. И понякога в „дълга“ към другите, забравяме за собствените си нужди. Смятам че обучението „Как да бъдем по-добри родители?“, е необходимо да е паралелно със самобучението в посока собственото ни развитие. Не може да прилагаме нещо без осъзнаването на това, в което сме потънали ние и възпроизвеждаме в дните си. И това е напомняне, не обвинение. Казвам го, защото при немалка част от родителите се наблюдава тенденция да се самообвиняват за минали постъпки, за които днес вече имат нови знания. Това може да ги доведе до подхлъзването към самонаказанието, което може да се превърне в мощна автоагресия, която е едно от проявленията на горделивостта.

– Когато се обвиняваме за нещо, което не е в наш контрол

– Когато със самообвинението предаваме себе си, изменяме на съдбата си и на изначалната си същност, изразявайки недоволство от себе си

– Когато избягваме да поемем отговорност и се превръщаме в морални съдници на себе си

– Когато нуждата да си „добър“, за да оцелееш, е по-голяма от автентичното себеизразяване

– Когато се откажем да създадем собствени правила и живеем през тези на другите (родители, общество), отказвайки се от автентичността си

– Когато води до осъзнаване и интеграция на отречените и потиснатите аспекти на личността

– Когато е част от осъзнаването на собствената отговорност и свобода, смелост да поемем отговорност за избора си

– Джеймс Холис задава чудесен въпрос, на който можем да си отговорим: „На кого дължа живота си?“

– Когато я съгласуваме с вътрешната си истина

– Когато води до създаване на социално полезни връзки

– Когато благодарение на нея стигнем до дълбока връзка с автентичните си нужди и състрадание към собствената си ранимост

– Когато интегрираме доброто и лошото в себе си и другите

– Когато можем да я наблюдаваме, без да се отъждествяваме с нея

– Когато ни дава път към себелюбовта

– Прекомерни постижения, желание за компенсиране

– Страх от унижение, изоставяне, провал

– Прекалено подчиняване и потискане

– Вътрешен блокаж и неудовлетвореност

– Чувство на празнота и неспособност за ангажираност

– Прекалена грижа за другите

– Вярване, че не заслужаваме любов, не заслужаваме да живеем

– Прекомерен контрол и др.

– Да обичаме онази част от нас, която някога се е чувствала виновна

– Когато е свързана с конкретна грешка – да действаме, да поправим щетата, да се извиним

– Да си дадем правото да грешим

– Да споделим с друг човек, на когото имаме доверие това, което ни кара да се чувстваме виновни

– Понякога вината е цената на това да кажем „Да“ на себе си и „Не“ на другите – по-добре да я платим, отколкото да оставим горчилката да ни разяде

– Да поемем отговорност, без самообвинение

– Да си дадем сметка, че нито вината, нито мислите за нея са нашата същност

– Състрадание към себе си и другите

– Да изградим увереност

– Да спрем да живеем според чуждите очаквания

„Станете от скамейката на подсъдимите. Никой няма да посмее да ви съди, ако вие самите не се смятате за виновни. Само вие доброволно можете да дадете на другите привилегията да бъдат ваши съдии.“

Когато някой се опитва да всее чувство за вина във вас, той желае да упражни контрол/власт над вас. Не се поддавайте.

„По-добре постъпвайте така, че после да не изпитвате чувство на вина. А ако вече се е случило, безсмислено е да се измъчвате напразно, никой няма да спечели от това.“

„Имате право да се чувствате виновни. Не се чувствайте виновни за това, че се чувствате виновни“. Това е двойна вина.

„Вместо да се оплакваш от тъмното, по-добре запали свещ“ – будистка поговорка

Цитатите са от:

Румен Стаматов, „Емомионално развитие на детето“

Вадим Зеланд, „Пространство на варианти“

Анджан Брам, „Отвори сърцето си“

#ВеселаСтефанова #психолог #вина #естественапсихотерапия