По-голям обхват, по-малка дълбочина
„Като деца ние започваме от центъра на собствената си вселена, където интерпретираме всичко случващо се от една изгодна егоцентрична гледна точка. Ако родителите и прародителите ни постоянно ни повтарят, че сме най-сладките, най-прекрасни същества на света, ние не поставяме под въпрос преценката им – значи сме точно такива. И дълбоко в нас, независимо от това какво друго научаваме за себе си, ще носим това чувство: че в същността си сме възхитителни. В резултат, ако по-късно се съберем с някого, който се отнася зле с нас, ще се ядосаме. Това няма да ни се струва естествено: не ни е познато, не се чувстваме у дома си. Но ако в детството са ни тормозили или игнорирали, или сме израснали в семейство, което се отнася към сексуалността с отвращение, нашата вътрешна карта съдържа друго послание. Нашето усещане за Аз е белязано от презрение и унижение и е по-вероятно да мислим, че „той (или тя) е наясно колко струваме“, и да не протестираме, когато към нас се отнасят зле.“
„Тялото помни“ – има я свободно за четене тук https://bit.ly/3Y3ipic
Сега си представете колко от хората, които познавате или вие самите имате тази вътрешна карта на приемане и възхищение. Когато някой някъде не е зачитал нуждите и границите ни, не е бил ангажиран с нас, вниманието все е бягало някъде другаде, това оставя дълбок отпечатък. Разбира се, родителите е възможно да са имали своите предизвикателства – да не знаят, да го приемат за норма, тъй като и те са живели така и т.н. Препоръчвам тази книга на тези, които не са я чели все още https://bit.ly/3pVCeeI . Каквото и да е било преди, то сега реално стои пред нас като проглеждане на първо място, защото ако не го направим, няма да тръгнем в посока изследване на себе си. А това е ключовата първа стъпка. Сами виждаме, че има все още голям процент от хора, които не са се и запитали дали се отнасят с тях зле, защото просто не подлагат под съмнение убеждението, че го заслужават. Смятат това за правилно, не е мината границата и може и да не се мине в този живот.
Баба ми наскоро ми разказа как има няма преди само 70 г. хората са ги женили познати или родата /това в селата от моя край/. Някои хора са ги сватосвали другите, само защото са смятали, че са подходящи един за друг, пък и са на възраст за женене, разбирайте 15-16 г. +. Създавали са дом и семейство, раждали са деца с човек, който е бил избран от родата или комшиите. Приемали са съдбата си, съгласявали са се и точка. Не съм сигурна дали тогава са чували за ненасилствена комуникация, емпатия, травми, констелационни методи, а честно казано и сега не са, и дали са се запитвали за каквото и да е. Когато са преживявали война, умирали са им деца, базовата им нужда от оцеляване е била поставяна под постоянна заплаха. Ние си мислим, че са били по-близо до природата и са били свързани с нея, което не е неистина, но не е и осъзната връзка. Естествено не генерализирам. Само подчертавам.
Те са живели в контекст, който е различен от този, в който живеем ние. И това е хубаво да се отчита, тъй като всичко има значение в този живот. Всичко. Ако гледаме на парче, ще работим на парче и няма да обхващаме цялата картина. Ще се фокусираме да изцеляваме едно, а ще се оказва, че от по-голяма перспектива друго е необходимо да са размести.
Поставени в една токсична среда можем да трансформираме себе си до безкрай, но ако не съберем смелост да я напуснем след като е мината границата, вероятно ще станем цинични и още по-зле, в сравнение с това да си живеем в невежество.
Ние си мислим, че в този информационен бум, успяваме да бъдем много по-осъзнати, и сме, но и сме в голям конфликт с историята на предците ни и нашата собствена, която искаме да пишем.
Това, което пиша, за други не е било ежедневие. Винаги е имало и по-осъзнати, по-умни представители, такива, които са имали различен старт. Но в по-голямата си част хората не са имали тази възможност, учудващо може би ще прозвучи, но и днес я нямат. Не е премината критичната точка. Сега искаме много бързо с новите знания да направим „преврат“, но ако се успокоим ще видим, че всичко си е на мястото.
Еволюцията си върви и споделям виждането на Кен Уилбър за „по-голям обхват, по-малка дълбочина“. Който се интересува може да намери книгата „Кратка история на всичко“.
Затова се възхищавам на всеки, който е дръзнал, въпреки дълбоко втъканата безпомощност, усещане за нищожност, страх, болка и „неставане“, да се изправи и да каже „Аз заслужавам“. „Заслужавам по-добро отношение, любов, качествени взаимоотношения, уважение, приемане. Ценен съм.“
В същото време знам колко е трудно.
Не вярвам обаче, че сме дошли тук само за да страдаме, а сме дошли и да растем, да рушим стереотипи и да проглеждаме ден след ден. Да обичаме, да ни обичат, да ценим и да ни ценят, да уважаваме и да ни уважават, да се себереализираме по най-добрият възможен начин ЗА НАС (а не за някой, който продава идеите си като общовалидни) и най-вече любимото ми „да надскочим съдбата си“ и да направим една крачка напред пред родовото тъпчене столетия.
Смятам, че илюзията за вечно щастие и възприемането на страданието като единствени възможни реалности, в които трябва да стоим на всяка цена, са две крайни ограничения в човешкото ни съществуване.
Да сме милостиви към себе си и да се гушнем в моменти, в които нито сме постигнали вечно изцеление, нито мега брутално осъзнаване и баланс, е повече от изцеляващо.
Весела Стефанова
