Три типа взаимоотношения с родителите…

Противоречие между очаквания и действителност!

Как човек интерпретира отхвърлянето? Самото отхвърляне не предполага невротична тревожност. Невротичната тревожност не произтича от факта, че детето има „лоша“ майка, а от факта, че то никога не е сигурно дали майка му е „добра“ или „лоша“, отхвърлянето е прикрито под претенциите за обич и грижа.

Ана Харток Шахтел изтъква, че „за едно дете е по-добре да не бъде обичано, отколкото да е подложено на „псевдообич“.

Тези, които интерпретират отхвърлянето на фона на високите очаквания към своите родители, не са способни да приемат отхвърлянето като реалистичен, обективен факт. Те не са способни да оценят родителите си реалистично и винаги бъркат действителната ситуация с очакванията си за това какъв следва да бъде родителят или какъв все още би могъл да стане. Задържайки тази картина за това „което можеше да бъде“, ако родителите бяха по-други, те избягват действителната ситуация в техните отношения с родителите. Те лелеят надежди и очаквания за промяна у родителя – колкото и крайно нереалистични да изглеждат те. В този случай първоначалният конфликт става субективен конфликт, което води до вътрешна травма и фундаментална психологическа дезориентация.

Тези, които са способни да приемат отхвърлянето реалистично и не показват идеализирани очаквания към своите родители демонстрират освободеност от невротична тревожност, тъй като отхвърлянето не е интернализирано, не е направено източник на субективен конфликт. Те без друго не са очаквали от родителите си нещо по-добро. За такива хора е факт, че не са обичани, ала това по никакъв начин не накърнява собствената им способност да обичат и способността им да потърсят обич и утвърждаващи връзки другаде.

Смесването на действителност и очаквания по отношение на родителите ще направи човека неподготвен да преценява реалистично своите бъдещи отношения с другите хора….“

Знам как звучи и знам колко родители сега ще кажат: „Че кой не обича децата си?“. Точно тези, които никога не са обичали себе си, не са били обичани; тези, които не допускат, че обичта е нещо друго, различно, от това да те нахраня и да се опитам непрекъснато да те предпазя, смазвайки те под напора от собствените си страхове, под претекст, че те обичам.

Ще се изненадате колко малко хора могат да изпитват любов, от която произтича и уважение към личността и зачитане на нуждите на другия. Колко малко хора вникват в дълбочината на това, което прокламират и повтарят – „Семейството е на първо място“, „Децата са ми най-важното“.

Да пораснеш означава да спреш да искаш и очакваш промяна от родителите си – да са други, да се държат по друг начин, да съответстват на представата ти – да спреш да ги идеализираш или пък да си във вечна война с тях (едно и също е). Да не си говориш с тях, пак е същото, особено, ако това е избор продиктуван от обида и очаквания, наказание, гняв или омраза.

Съжалявам, че все става дума за тези родители. На мен също не ми се иска да е така, но е рядкост да видиш човек откъснал се от пъпната връв, дори и при тези, които гордо го заявяват, но дълбоко все още чакат. Това най-вече се проявява във връзките им без да си дават сметка. По същия начин чакат от партньора все нещо – да ги види, чуе, зачете, да им даде любовта си, да е верен, да е потопен във връзката, да не диша без тях, да не ги изостави. В други случаи партньорът въобще не се забелязва, цялата психична енергия отива към желанието родителят да им обърне внимание; понякога хората се разболяват, за да предизвикат това внимание и пак не е получено.

Ако сте големи хора и имате семейство, а вашите все още ви се бъркат, виждате ги като богове, дават наставления, готвят и ви носят храна, манипулират ви с всяване на вина колко неблагодарни сте, злословят по адрес на половинката ви, прекрачват граници, изискват от вас съобразяване, а вие непрекъснато повтаряте – „родителите са на първо място“, „те са ме създали и са се грижили за мен“, „длъжен съм“ или пък „не искам да ги чувам и виждам“, но все притичвате при финансови затруднения или отстъпвате при поредната разиграна драма, то тогава имате така да се каже „ПРОБЛЕМ“. Ако не виждате такъв, значи нямате. Нека не си създаваме излишни такива, нали?

Ако сте осъзнали, признали, поставили граници и се чувствате в тялото и кожата си добре; ако умеете да приоритизирате себе си и семейството си; ако сте бутнали стената на идеалния родител и сте се разгневили, след това приели; ако цената на това да изберете себе си е вината и сте готови да я удържате и платите в името на качеството на живота си, честито – можете да виждате реалистично родителите си, себе си и живота и можете от съвсем друга позиция да се свързвате с тях и да не им се „връзвате“.

И точно тогава потича любовта и залива тялото ви, разпростира се към близките ви, приемате се, приемате и другите с всичките им несъвършенства и си казвате, че животът си струва и е прекрасен точно такъв, какъвто е. Вътрешно сте изпепелили претенциите, очакванията и изискванията към себе си и другите.

И най-важното, не бягайте от гнева, враждебността и напора на негодуванието, когато се прокрадват. Ако можете да ги регистрирате и да постоите в тях, да се запитате откъде идват, то можете и да не повличате по нанадолнището. Пък и да паднете, важното е да не останете там.