Тревожно-избягващ стил на привързаност

„Теорията на привързаността, развита от Джон Боулби постулира, че децата развиват силни емоционални връзки с човека, който се грижи за тях през първата година от живота. Боулби смята, че преживяното с човека, който полага грижите, определя благополучието и приспособяването на детето.

Системата на привързаността се разглежда като вътрешна програма, част от нашето еволюционно наследство и има адаптивна ценност.  Привързаността е една от няколкото взаимосвързани поведенчески системи – опознаване (exploration), грижа (caregiving), свързване (affiliation), сексуално общуване (sexual mating).

Когато детето изпитва сигурност (“felt security”), системата на привързаност е в покой и другите поведенчески системи са на разположение за активация (въпреки периодичните проверки за наличието на фигурата на привързаност) (Sroufe and Waters, 1977)

Според Боулби трите определящи черти и функции на привързаността са:

– поддържане на близостта (proximity maintenance), което включва търсенето ѝ и прояви на протест при раздяла;

– сигурно убежище (safe haven);

– сигурна основа (secure base).

Формирането на привързаността трае средно между две и три години, като крайната точка от този процес е партньорството. Поведението на детето става по-гъвкаво, то започва да вниква в чувствата и мотивите на майката, което поставя основите на развитие на едно много по-сложно взаимоотношение.

Боулби установява, че всички деца, които са имали сигурна връзка с майката преди шестия месец, при отделянето им и настаняването им под чужди грижи проявяват предсказуема последователност от емоционални реакции: протест, отчаяние, емоционално отчуждение. Дори и краткотрайни разделите имали продължителен ефект над връзката майка–дете. Авторът определя тези поведения и произтичащата тревожност като адаптивна реакция (Bowlby, 1969).

Психолозите да класифицират детската привързаност в три основни категории: сигурна, тревожно-избягваща, тревожно-амбивалентна.

Децата със сигурна привързаност проявяват дистрес, когато майката излиза, търсят нещо, което да ги успокои до завръщането ѝ и изследват свободно средата около себе си в нейно присъствие. Интеракциите в дома показват, че майките на децата със сигурна привързаност са откликващи и чувствителни към сигналите им за внимание.

Майките на деца с тревожно-амбивалентна  привързаност са били оценени като непостоянни спрямо детските сигнали, невинаги на разположение, интрузивни или свръхафективни. В непознатата ситуация типичното тревожно-амбивалентно дете е „прилепено“ за майка си преди раздялата, крайно разтревожено, когато майката напуска, търси контакт до завръщането, но е гневно и е трудно да бъде успокоено, не се впуска в изследователско поведение.

Вкъщи молбите за подкрепа и внимание, особено за близък телесен контакт от децата с тревожно-избягващ патерн на привързаност са били системно възпрепятствани и отклонявани. Не проявяват дистрес при раздялата в лабораторни условия, избягват контакт с непознатия и насочват вниманието си към играчките (Ainsworth et al., 78).

Изследователите идентифицират и четвърти патерн – дезорганизирана привързаност, която се характеризира с липса на стратегия за управление на тревожността и се проявява като смесица от амбивалентни и избягващи поведения (Main and Salomon, 1990, по Hazan and Shaver, 1994).

Все пак, за да бъдат адаптивни за организма, тези модели са пластични (Crossberg, 1980, по Hazan and Shaver, 1994). Като възможност за промяна на патерна на привързаност Боулби посочва способността за рефлексия над оперативните модели (напр. в добра терапевтична връзка) или „корективен“ опит в нова връзка.

ТРЕВОЖНО-ИЗБЯГВАЩА ПРИВЪРЗАНОСТ

Хората с избягващ патерн предпочитат да не зависят от другите, както и другите да не зависят от тях.

В период на стрес лицата с високи стойности на избягване се дистанцират от своите партньори, вместо да търсят подкрепа от тях. Докладват високо самочувствие и относително позитивно отношение към себе си, въпреки историята на отхвърляне от фигурата на привързаност; проявяват ниски нива на доверие и взаимозависимост с романтичния партньор.

Автономността и независимостта са основни мотиви за лицата с избягващ стил на привързаност; те често са нечувствителни към потребностите на партньорите, предпочитат да разчитат на себе си; избягват търсене на помощ или изпадане в състояния на зависимост и уязвимост от партньора. Тази водеща тенденция към дистанциране би могла да се разглежда като опит да се избяга от повторно преживяване на болката от предишно отхвърляне и като стратегия за предпазване от едно бъдещо отхвърляне.

Хората с избягващ стил на привързаност, които проявяват тенденция да се дистанцират от дистреса в интимната връзка преживяват „дисоцииран гняв“. Те съобщават за по-ниски нива на гняв, но физиологичните показатели свидетелстват за преживяване на интензивен гняв и враждебност; приписват враждебността на партньора. Тези се интерпретират като вид защитна проекция.

Според теорията на привързаността една връзка е удовлетворяваща, когато са удовлетворени базовите потребности.

Удовлетворяващата връзка не протича без конфликти, но предполага конструктивното им разрешаване.

Лицата с избягващ стил на привързаност попадат в нивата между тревожните и сигурните индивиди по отношение на удовлетвореността от връзката.

Изследванията показват, че хората с избягващ стил на привързаност са по-малко склонни да търсят помощ и подкрепа, като така ограничават възможностите за взаимодействие и увеличаване на близостта. Тези, които търсят помощ от тях, биват възприемани като слаби, незрели, нестабилни и зависими личности; самите те отказват да търсят подкрепа, защото не вярват, че ще я получат.

Лицата с избягващ стил на привързаност (поради същото им желание да поддържат контролирана емоционална и психологическа дистанция) се разкриват пред партньорите си много по-рядко от тези със сигурен и тревожен стил на привързаност; проявяват по-малко любопитство към личността на партньора.

По-себеразкриващите се партньори са по-малко харесвани от лицата с избягващ стил на привързаност.

Стилът на привързаност е свързан със субективната мотивация за секс, а сексуалността е друг важен аспект на интимността. При избягващия стил на привързаност на преден план излизат мотивите, свързани с автономията. Тенденцията да избягват близостта се пренася и в сексуалната сфера. По-склонни са да се ангажират във връзки за една вечер, тъй като те не искат ангажираност и любов. Предпочитат физическите форми на изразяване на близост пред емоционалните.

Конфликтите също се влияят от нивото на (не)удовлетвореност. Лицата с избягващ стил на привързаност се ангажират в стратегии, които омаловажават конфликта или се дистанцират емоционално и психологически от партньора. Но поради свръхангажираността им с удовлетворяването на потребностите от страна на партньора могат по-лесно да се конфронтират, да са по-изискващи и по-малко способни да предприемат продуктивни стратегии за разрешаване на конфликта.

Лицата с избягващ стил на привързаност се описват от партньорите им като враждебни, но тази враждебност не преминава в насилие поради високите нива на самоконтрол, който те упражняват над поведението си.

Жените с избягващ стил на привързаност са по-малко удовлетворени от брака си точно преди раждането и шест месеца след това, но това ниво не спада с времето, и не е свързано с възприятието на оказаната подкрепа, както е при жените с тревожен стил. Избягващите жени оценяват събитията свързани с прехода към родителство, като по-застрашаващи връзката, отколкото жените със сигурен стил на привързаност.
Мъжете и жените с избягващ стил съобщават, че намират грижата за детето по-стресогенно и не се справят толкова ефективно с прехода.“……………….

Повече за теорията на привързаността може да прочетете тук https://research.uni-sofia.bg/bitstream/10506/480/1/6_DPetrov_tom101-6.pdf , откъдето е взет и настоящият текст.