Естествена психотерапия при социална тревожност
Социалното тревожно разстройство (СТР), наричано още и социална фобия, е едно от най-често срещаните психични разстройства, надхвърлящо „нормалната“ срамежливост, изразяващо се като страх от социални ситуации, силно желание да направим добро впечатление за себе си у другите и подчертаната несигурност относно способността ни да го направим. Страхът от негативна оценка и чувствителността към нея, както и негативните предвиждания водят до дезадаптивно (най-често избягващо) поведение. Избягването на социалните ситуации, които пораждат интензивна тревожност може значително да влоши социалното, професионалното или лично благополучие на индивида, да доведе до социална изолация и да бъде дори социално инвалидизиращо по отношение на включеността в света.
Тук не говорим за хомеопатичната доза „социална тревожност“, която е адаптивна от еволюционна гледна точка, предизвикваща по-голямо внимание към поведението и представянето, гарантирайки ни приспособяване към хората около нас, а за онази, която нарушава функционирането в значителна степен, влошава качеството на живот и принуждава да се откъснем, от иначе така потребното ни свързване с другите.
По отношение на ситуации, които предизвикват безпокойство, знаем, че е нормално попадайки в нова такава, да се повиши секрецията на адреналин, да се активира вегетативната нервна система и това да доведе до мобилизация на ресурсите ни, но при хората със СТР, страхуваните ситуации са изключително надценени, болезнени, страхът от излагане, провал, критика, унижение, неудобство е засилен многократно, очакваната негативна оценка е затвърдена дълбоко в убежденията, а занижената вяра в собствените способности върви за ръка с ниската самооценка.
В обобщение: Оценката на СТР трябва да включва неговите диагностични критерии, класифицирани в Диагностичния и статистически наръчник за психични разстройства, пето издание (DSM-5), а именно: изразен страх или безпокойство около една или множество социални ситуации, в които човек е изложен на възможното наблюдение на другите, страх, че действа по определен начин, който те биха могли да оценят негативно. Ситуацията или ситуациите се понасят със завишено безпокойство, страх или се избягват изцяло. Този страх или безпокойство са непропорционални на действителната заплаха, породена от ситуацията. Избягването, страхът или безпокойството обикновено продължават поне 6 месеца и причиняват значително увреждане или дистрес във важна област на функциониране. Основната характеристика е страхът от негативна оценка. Страхът не трябва да се дължи на въздействието на дадено вещество, медицинско състояние или на симптомите на различно психично разстройство. Има и специфична социална тревожност, където страхът е ограничен до представяне или говорене пред публика.
В допълнение към основното състояние на СТР се повишава риска от развитие на други клинични разстройства, на които то се явява предиктор, като депресия, ОКР, хипохондрия, злоупотреба с вещества, алкохолизъм и т.н. (всички те като изход или вентил на социалната тревожност), присъства коморбидност.
Възрастта на настъпване на СТР обикновено е по време на ранното юношество (средна възраст на поява 13 години; Kessler et al., 2012), въпреки че възрастните със СТР често съобщават, че винаги са се чувствали социално тревожни (Kim-Cohen et al., 2003). [1] De Graaf (2002) показва в свое изследване, че тази диагноза е два пъти по-разпространена при жените, отколкото при мъжете.[2]
Много хора не разпознават социалната тревожност като разстройство и вярват, че тя е просто част от личността им и не може да бъде променена.
Допуска се, че завишеното използване на социални медии, повишената дигитална свързаност (а не лице в лице) имат отношение към по-високите нива на социална тревожност.
Етиологията на тревожните разстройства в частност СТР, е най-удачно да се разглежда от позицията на комбинация, обхващаща множество перспективи: генетика, неврология, ранен опит, характерова база, фактори на околната среда, лична реакция към значителни и не толкова травматични събития и т.н.
Възможностите обхващат допусканията, че наследствеността може да бъде причина за тревожни разстройства, но единствено и само тя като фактор би било крайно според някои изследователи, затова се смята, че наследствеността и факторите на средата в комбинация оказват по-голямо влияние.
Според биологичните /неврофизиологични теории/ на нивото на таламуса и лимбичната система невронната активност води до реалното усещане за тревожност. „Психолозите, които изследват мозъка смятат, че социално тревожните хора имат по-реактивна амигдала, която е част от лимбичната система на мозъка и е отговорна за изпитването на страх. Изследвания сочат, че нивата на стрес хормона кортизол са повишени при хората със социална тревожност.“[3]
Според поведенческите теории страховете и тревожността се създават чрез класическо обуславяне, а някои автори ревизирайки тези теории включват идеята за наследствената детерминация на страха и твърдят, че някои стимули са биологично предопределени да бъдат обекти на страх.
Разбира се и културните фактори имат своето място по отношение на обществото към срамежливостта и избягването. Ефектите на родителството са различни в зависимост от културата и е по-вероятно индивидът да развие СТР там, където се подчертава важността на мнението на другите и срамът се използва като диспиплинарна стратегия. В култура, където индивидуализмът се цени, а гонитбата на постижения стои в основата на общественото признание, има по-голяма вероятност да се развие СТР, най-малкото от страх да не се покрие обществената летва.
Бременността също оказва влияние, затова фактори като тревожност, депресивност, хормонален дисбаланс, емоционална нестабилност имат роля в по-нататъшното развитие на тревожни разстройства. Тук подчертавам, че невинаги това ще доведе до тях, най-малкото, защото има и други фактори, като би било еднозначно това твърдение да е единствено и достатъчно условие.
Родителският стил в последствие също оказва влияние. Там където майката е контролираща и свръхпротективна (контролът отнема личността), липсва оценяване, валидизация и интерес, има насилие /физическо, емоционално, сексуално/, отхвърляне, вероятността да се развие тревожно разстройство е в пъти по-голяма. Този ранен опит сформира цялостно негативно себеоценяване – подценяваща оценка на стойността и значимостта като личност. Следва ниска себеоценка и фундаментални негативни заключения. Важно е да се спомене, че вероятно този ранен опит сам по себе си е възможно да не доведе до тревожни разстройства или ниска самооценка, а зависи и от темперамента на детето и личната му реакция.
„Клиничните наблюдения показват, че известен брой фактори от околната среда могат да улеснят развитието на негативните схеми. Тези фактори попадат в континуум, включващ преживяванията от относително слабото отхвърляне, липсата на интерес или липсата на възможност за утвърждаване до тежката загуба, раздялата, изоставянето, откритото емоционално, физическо или сексуално насилие“ (Мелани Фенел).[4]
Нека обаче не подценяваме тежкото физическо насилие, наранявания, изнасилване, мъчения, изтезания, емоционалните тирани, където травмата е изключително интензивна и кара човека да се отдръпне от себе си, бягащ от ситуации на комуникация, защото го е страх да не се повтори, възможно е да се отиде в параноя и дори да се развие психоза при такива преживявания, особено ако има генетика.
Спусък за СТР може да бъде и отрицателен социален опит. Полезен аспект от лечението е да се опита да се открие кога е започнало да се проявява, което не гарантира успешно лечение, но ще даде допълнителна полезна информация. Обикновено има катализиращо събитие (събития). СТР може да бъде причинено от дългосрочните последици от неприспособяване, тормоз, отхвърляне, игнориране от връстниците при децата.
Диференциална диагноза
„Агорафобията и депресивните разстройства често приличат на социална тревожност, като и двете могат да доведат преживяващия ги до домашна изолация. Ако разграничаването между социалната фобия и агорафобията е много трудно, предимство трябва да бъде дадено на агорафобията; не бива да се поставя диагноза депресия, освен ако не бъде идентифициран ясно цялостен депресивен синдром“.[5]
Темата е дълга и всеобхватна и със сигурност има още допускания и теоретични обосновки, които могат да се допълнят по отношение на СТР, но нека разгледаме:
Какво реално преживява социално тревожният човек? ……продължава на следващата страница
