Самоактуализираща се личност ли съм?

Мандала на човешките ценности, потребности и смисъл в Естествената Психотерапия

   Преди мандалата ще се спрем на…….

  Мотивацията е фундаментален проблем в психологията и е ключова за разбирането на човешкото поведение. Съществуват множество теории, които се опитват да отговорят на въпросите какво и как мотивира хората да действат по определен начин. Тъй като мотивацията е свързана с потребностите, всъщност, тя е движещата сила, чрез която се опитваме да постигнем някаква цел, за да запълним потребност или очакване.

За приликата и разликата между потребности и ценности

  От своя страна потребностите са вродени или придобити диспозиции, които предизвикват и насочват поведението. Ценностите са сходни или подобни на потребностите по отношение на техния капацитет за предизвикване, насочване и отстояване на дадено поведение, но за разлика от потребностите, които са вродени, ценностите се придобиват чрез когнициите и опита (според Роджърс личността се развива и структурира чрез опита, който придобива и самопознанието). Потребностите включват в себе си биологични влияния, ценностите улавят разграничителните черти на социалния живот. Ценностите служат като социално приемливи, културно определени начини за артикулиране на потребностите. Изразяването и удовлетворяването на повечето биологични потребности може да бъде разглеждано през призмата на културно обусловени ценности, но тези ценности не са потребности. (Илиева, С., 2009) Това е по отношение на разграничаването на термините, въпреки че за по-прилежно понякога обединяваме понятия, като влагаме един и същ смисъл, то е необходимо и да виждаме къде е разликата.

  Смисълът е нещо различно. Както пише Виктор Франкъл – „Личността съществува не за да задоволява своите нагони или потребности, не единствено за да оцелява, а най-вече, за да се справя със задачите, които животът назначава и така да обезпечава смислово личния си житейски път: „Човешкото съществуване не е автентично, ако не е изживяно като самотрансцендиране“.“

  Една от най-разпространените теории за потребностите е тази на Ейбрахам Маслоу, която изглежда така:

  Според нея потребностите са подредени в йерархия и поведението се насочва от потребностите от по-ниските нива към по-високите равнища, като единствено незадоволената потребност мотивира. Макар и широко разпространена тази теория, предизвиква доста критични въпроса: Съществува ли йерархия? Има ли прогресивно придвижване от по-ниските към по-високите равнища? Да, съществува тази критичност, но в никакъв случай не означава да се игнорира изключителният ѝ принос за психологията.

  Наред с тези потребности Маслоу доразвива идеята си и предлага още три:

• Потребност от знание и разбиране
• Естетически потребности
• Трансцедентална потребност 

  Може би точно първите три нива от пирамидата са тези, които са биологични, оттук нататък, с изкачването нагоре по пирамидата, потребностите съвпадат с ценностите и те престават да бъдат биологични, а потребности/ценности от по-висш смисъл, които осмислят съществуването. Принадлежността е както биологична потребност, така и потребност от по-висш характер. Защото биологично, необходимостта от това да сме част от група/семейство е въпрос на оцеляване, но оттук насетне, не само да сме част от семейство/група, а тази принадлежност да е качествена сърдечна свързаност с другите.

  Друг психолог К. Алдерфер през 60-те години развива теория за мотивацията (ERG теория) предназначена специално за трудовата такава, изхождайки от теорията на Маслоу (неотхвърляйки наличието на йерархия), според която потребностите на хората не се намират само във вертикална йерархия отдолу нагоре, но и в обратната посока. Движение нагоре, когато не е удовлетворена потребност от по‐ниско равнище и надолу, когато не е удовлетворена потребност от по-високо равнище. Всъщност той въвежда един фрустрационно-регресивен принцип, според който, когато незадоволена потребност от по-високо ниво е фрустрирана, хората регресират и се връщат на нивото на по-конкретната потребност (екзистенциални, обвързаност). Ако например личностното израстване е ограничено, свързаността с другите нараства, важни стават подкрепата, добрите отношения, с други думи търси се начин да се поддържа баланс и да се компенсира липсата. (Илиева, С., 2009)

  Умишлено не се спирам да разглеждам подробно всяка една от потребностите конкретно, теориите за потребностите в цялост, има достатъчно изписани материали по темата. Важното е всъщност, че психологията не спира да търси отговори на въпроса „Какво движи човешкото поведение?“, „Как компенсираме незадоволените потребности?“, „Какъв е смисълът на човешкия живот?“, „Как ценностите детерминират поведението?“ и т.н, и да прави изследвания в тази посока. Има и достатъчно материали събрани дотук, за да може да се даде общ, а понякога и по-конкретен отговор. С години трупан материал и изследвания в тази посока, разбира се, извеждат се много общовалидни закономерности, независимо, че индивидуалността си е индивидуалност.

  (Тук) може да се види и „Пирамида на потребностите/ценностите в „Терапия на петте движения“, през един по-различен поглед, който споделям.

  Няма да се спирам и на подходите за структуриране на ценностите, но ако те са „трайни убеждения за предпочитан начин на поведение или крайни цели; имат определено съдържание; притежават интензивност; разкриват и социалната желателност и нормативност; тясно са свързани с Аз-концепцията и чувството за идентичност и са резултат от процеса на ранжиране, отколкото на скалиране“ (М. Рокич), можем ли еднозначно да заявим, че имаме отговор на въпроса „Какво са ценностите в личностен смисъл и можем ли да ги назовем?“? Не са ли понякога културно и семейно детерминирани? Ако представляват личностните ни вярвания за идеалните начини на поведение, то дали те не са обусловени по пътя на интериоризацията на някои социални ценности, чрез придобиване на личностен смисъл за нас? Какво подбужда преразглеждането им?

  Можем ли да кажем, че хората, за които в ценностната им система самоактуализацията стои на последно място или по-скоро не им е изключително ценно, или не съществува такава, са по-малко склонни да се самоактуализират в бъдещ даден момент?

А какво всъщност е себеактуализацията? Кой е самоактуализиращият се човек? Според Роджърс, чиито принос в хуманистичната психология е огромен, всеки човек се стреми да извлече най-доброто от себе си, към растеж и съвършенство, но се натъква на фактори, които блокират тази цел. Какво блокира хората? Как да им помогнем или как сами да си помогнем? Това е и идеята на психологията и психотерапията, да изследва и да търси отговори, за да можем всички да живеем качествено и смислено.

  Всъщност темата може да бъде разбита на много парчета и да се разглежда част по част, но всичко, което обединява всичко, е животът ни да има смисъл. И в този контекст, кой в какво вижда смисъл е изключително субективно, но не и чак толкова, погледнато в социокултурен контекст.

  Ако живеем през призмата на задоволяване на биологичните си потребности, не се стремим да се развиваме, растем, да принадлежим качествено, да интегрираме информация и знание в познание, да провеждаме любов, мъдрост и истина в живота си, то определено ще изгубим толкова много, че не може да бъде компенсирано с нищо външно. Стремежът към самоактуализация е прекрасно нещо, стига да не си остане само и единствено стремеж, без да се разбира смисълът. Тъй като това понятие (самоактуализация) в повечето случаи е абстрактно и всеки влага своя субективен, личностен смисъл в него, дори и психолози, просто тук ще посоча, според Маслоу, кои хора са самоактуализиращи се.

  Попаднах на един електронен учебник в Интернет пространството, предназначен за всички, които се интересуват от психология и по-специално – от „Теории за личността“ (клик за връзка) и от него цитирам следното:

„Чрез „биографичен анализ“, включващ разглеждането на биографиите, трудовете, действията и думите на исторически фигури и негови познати, Маслоу създава списък от качества, които изглеждат характерни за тези хора:

• Самоактуализиращите се личности са фокусирани върху реалността и следователно могат да различат фалшивото и неискреното от това, което е истинско и действително
• Ориентирани към проблема (т.е. разглеждат трудностите в живота като проблеми изискващи решения, а не като лични нещастия, пред които да се предадат)
• Имат различно възприятие за цели и средства
• Обичат усамотението и не е проблем да са сами
• Обичат дълбоки лични връзки
• Обичат автономността
• Устояват на културния натиск
• Имат добронамерено чувство за хумор
• Приемат себе си и другите и са силно мотивирани да променят негативните си черти, които подлежат на промяна
• Спонтанност и простота
• Чувство за смирение и уважение
• Притежават „човешко родство“ – социален интерес, съчувствие, човечност
• Имат определена свежест на възприятията
• Умеят да са съзидателни
• Склонни са да имат повече върхови преживявания“

  За няколкото недостатъка или несъвършенства на тези хора, както и за метапотребностите и метапатологиите, може да прочетете повече тук (пак там).

  По мои лични наблюдения една част от хора разглеждат другите като стадо, издигайки се над тях, след като са достигнали определено ниво в личностен растеж, но забравят, че те са част от това стадо и винаги могат да се върнат там, да регресират. Нека не забравяме, че самоактуализиращата се личност (склонна да приема хората каквито са), не осъжда тези, които задоволяват единствено и само първите нива от пирамидата на потребностите, защото, от гледна точка на висшия порядък всеки има място на тази земя, точно в този момент и душата му е избрала този път.

„Всеки мисли себе си за изключителен и не желае да се сравнява с обикновените смъртни“ –  Жорж Симемнон

  Смятам за изключително належащо в социокултурен план да се направи ревизия на ценностите, които се възпитават у хората. Да, отговорност е на всеки един собственият му живот, взаимодействието с околните, но сами наблюдаваме как пропагандирането и насаждането завоалирано на ценности, които нямат нищо общо със самоактуализацията дори и малко, води до деградация на ценностово ниво на едно цяло общество. Оттук насетне можем само да се уповаваме на знанието, че сме божествени в същността си, че мъглата ще се разсее, и ще можем да видим това, което стои точно пред нас, в нас, около нас, зад нас, а именно живота в своята цялост.

Смисълът на живота

  И ако оставим настрана удовлетворяването или не на дадена ценност, конфликтите, които възникват, когато еднакво важни ценности се „надпреварват за надмощие“, то отивайки отвъд нормалните човешки противоречия и търсения, истински ценното за всеки от нас е смисълът. Смисълът на живота. Не само да е благоприятен, не удовлетворяващ, а именно смислен. Защото в даден момент задоволяването на някоя потребност може да е в дефицит, в различни житейски етапи да акцентираме и ранжираме по важност ценности, да търсим баланс и запълваме липси, но истинското ни предназначение е себеосъществяването през принципите на живота. Когато се стремиш да надскачаш его ограниченията си, да рушиш устойчивите си мисловните структури, които те отдалечават от любовта (висшата такава), да надмогваш ирационалните си вярвания, да осъзнаваш във всеки миг, че си част от нещо по-велико, ето това вече е надмогване над себе си (и не само, разбира се). Тогава ставаш възприемчив и към другите търсещи, взаимодействаш през любовта, състраданието и грижата.

  Не е задължително условие човек да е задоволил така посочените потребности/ценности, за да живее смислен живот. Затова се опознаваме, а през опита и житейските ситуации ставаме все по-осъзнати да отсяваме. Както пише Франкъл: „Страданието само по себе си е безсмислено; ние придаваме на страданието си смисъл от начина, по който реагираме на него.“ Пропагандирането на празното и лишено от смисъл мъченическо страдание, вярвайки че издига до небесни царства, ми звучи леко нелепо. Не вярвам, че сме дошли на този свят за мъки, отшелничество, че някой ни поставя препятствия, за да следи как се справяме и да ни възнаграждава в отвъдното. И тук на Земята и в Небесното царство единствените съдници сме си ние самите. Само че там, когато отидем има това метасъзнание, малцина достигнали го на Земята, което ни позволява да погледнем честно себе си. Именно в това е стремежът към самоактуализация и смисъл, за да заживеем в потенциала си и да се докоснем до него още когато сме тук. Разбира се, за тези, които вярват в преражданията и в духовната ни същност. Защото има хора, които не вярват в това, но са намерили друг свой смисъл. Не знам какъв, но предполагам има.

 Безсмислието на живота…

  Подозирам, че най-голямата ни болка е точно това, безсмислието на съществуването ни. Не травмите ни, които понякога са търсене на теле под вола, без да се отчита чисто ситуативната страна на някои изградени или не, качества, ценности и потребности, а именно липсата на смисъл в дните ни. Защото има хора, които не са задоволили, а и не изпитват особена нужда да задоволяват потребности, смятани за важни и необходими за да се счита, че имат стремеж към самоактуализация в контекста на взаимоотношенията например, но живеят изпълнен със смисъл живот.

  Затова ми се иска да сме по-внимателни, когато категоризираме другите. Животът е разнообразен, шарен и красив, както и хората в него. Каквото виждаме в него и тях, такива сме, засега J!

  След бързия преглед на потребностите като йерархия и отклоненията, преминавам към ценностите, потребностите и смисъла в Естествената Психотерапия.