Стрес ли?

Навсякъде, на всеки ъгъл в днешно време се говори за стреса. Стресирани родители, стресирани учители, стресирани деца, служители, мениджъри… Живеем под стрес, всичко е стрес и т.н. Толкова много се преекспонира с тази дума в нашето съвремие и неслучайно предполагам, даже по радиото текат реклами „Ако детето ви е стресирано и напрегнато…..вземете нашия продукт (хр. добавка)“. Превърнаха стреса в изгодна печалба. Да, несъмнено „стресът“ може да доведе до негативни последствия от всякакъв аспект, когато го категоризираме по този лош и деструктивен начин, когато не успяваме да видим, че това е добра реакция на организма, която е полезна, както и неумението да го видим като добър стимул за надграждане и развитие. Накратко в следващите редове ще обърна внимание на концепциите за стреса.

Думата „стрес“ идва от англ. език  и означава: натиск, деформиране, напрежение. Стресът е обект на значителни научни изследвания, но като субективен конструкт е трудно да се дефинира. Нека обаче обърнем поглед към началото на 20 в., когато това понятие си проправя път в медицината и психологията.

В началото на изследванията са отчитани биологичните фактори без да се обръща внимание на психичните процеси. Така У. Кенън открива, че под различни дразнители като студ, загуба на кръв, хипоксия, хипогликемия и т.н., у хора и животни се наблюдава повишена секреция на адреналин, установявайки, че това се случва и при емоции като страх, тревога, гняв и ярост. Когато възникне заплаха, която смущава соматичната хомеостаза се мобилизират телесните ресурси с цел да се преборят обстоятелствата. Така реакцията на организма е „борба или бягство“. Доразвивайки направеното от Кенън, Х. Селие схваща, че усилието на организма да се приспособи към постоянно променящите се условия като рязка промяна на температурата на средата, нараняване на тялото, изгаряне, измръзване и т.н. не е нищо друго, освен стремежа на адаптация, т.е. усилие на организма като цяло да се приспособи към изменящите се външни условия. Тялото реагира с активация на вегетативната нервна система, което е признак на подготовката на тялото да посрещне предизвикателството („биологичен стрес“). Изследванията на Селие поставят и началото на развитието на проблем, който постепенно ще разделя стреса според влиянието му върху човека на два вида: дистрес и еустрес.

Дистресът е деструктивен тип стрес демонстриран чрез гняв, агресия, свързан с отрицателни чувства, разстроени телесни състояния и разрушаващ здравето.

Еустресът е конструктивен и добър стрес, свързан с положителни чувства или здравословни състояния, където стресът дава фокус или конкурентно предимство, илюстриран от емоции като емпатия към другите, позитивни усилия и добро здраве.

За концептуализацията на психичния стрес най-значим принос има американският учен Р. Лазарус. Той доказва, че смесването на физиологичните и психичните нива води до погрешно разбиране за стреса. Една и съща физиологична реакция може да възникне както във връзка с въздействие върху организма, така и във връзка с въздействие на психологични фактори, като напр. загуба на близък човек, конфликти в семейството и на работното място и т.н. В такъв смисъл, психичния стрес невинаги води до очаквани реакции. Така Лазарус дефинира като стрес, всеки случай, при който външните и вътрешните изисквания „надскачат“ способността на индивида да се адаптира и справи като по този начин нарушават неговото психично благополучие. Тук започва и същественият момент в теорията за психичния стрес, а именно проблемът за „справянето“ с него.

В обобщение можем да кажем стресът е натиск, напрежение породен от външни или вътрешни предизвикателства, пред които сме поставени. Дава ни възможност да впрегнем наличните ресурси, за да се справим. Представете си, че нещо се случва и в тялото ви се повишава секрецията на адреналин, активира се вегетативната нервна система[1], а съответно реакцията на организма е „ борба или бягство“. Страхът е свързан с инстинкта за бягство, а гневът или агресивното чувство – с инстинкта за нападение. Когато се страхуваме, бягаме, когато се разгневим и станем агресивни се борим. Тук е ключът. Какво са гневът и агресията – напълно нормални човешки емоции, необходими за оцеляването. Важна част от нашето развитие. Категоризирането им като лоши и добри не води до желаните резултати. Нито пък вие сте лоши, защото ги изпитвате. Те имат своето място и са естествени състояния. Здравата агресия ни дава право да се себезаявяваме, да отстояваме себе си, борбеност, инициативност, както и да поставяме здрави граници. Необходимо е да се научим да виждаме какво имат да ни кажат тези емоции и да ги послушаме!

Стресовата реакция на организма е нещо жизненонеобходимо и полезно. Природата така е създала човека, че го е надарила със способност да оцелява при резки изменения на природната среда, в която той съществува. Оценката е от централно значение за това, дали дадено събитие ще се приеме като стресор, или не. А сега си представете, че „стресът“ е ваш приятел, който ви подготвя за действие, за да посрещнете предизвикателствата. Все още ли вярвате и сте убедени, че той е вреден? Ако смените рамката на възприятие бихте ли могли да го оцените като възможност, като потенциал, като нещо добро, което е тук за да ви помогне в ситуации, които го изискват?

Съвсем в реда на нещата е да преживяваме краткотрайно стрес, безпокойство, тревога и паника, защото както казахме те са необходими за оцеляването от биологична гледна точка. Паниката е специфичен вид отговор на страх. И ако страхът и паниката са сравнително кратки, то тревожността може да се превърне в хронична, оказваща влияние върху нормалното функциониране на индивида и причиняваща значителен дистрес. Външно тя се проявява по различни начини: фобии, паник атаки, хипохондрични преживявания, натрапливости, социална фобия. Тревожността се превръща в разстройство, когато симптомите станат хронични. Обхваща тялото, мисленето, емоциите и поведението.

Защо след като в човешкото тяло е налице механизъм за приспособяване на организма към рязко променящите се външни условия и неговите функции са се запазили през хилядолетията, тревожните разстройства все по-често се наблюдават? Ако в каменната ера първобитният човек е бил изложен всекидневно на опасността да бъде нападнат от животни или себеподобни, да се нарани, да гладува, да измръзне или да бъде изложен на много високи температури и т.н., а организмът му автоматично се е приспособявал към всички тези дразнители, какво поражда тревожните разстройства в свят, където живеем в удобства, не се налага да се борим с диви зверове или да гладуваме системно? Определено развитието на цивилизацията е довело до създаване на много нови и свръхсилни дразнители, към които човек цялостно трудно се приспособява, акумулирайки напрежение, което на определени моменти преминава границата му на издръжливост.

И ако при страха има обект, от който бягаме или се борим, то при тревожността няма.  Нещо повече, ако няма обект на заплахата, няма защита и безопасност. А когато нямаме реална заплашваща опасност, то тогава идва ред фантазната. Чувстваме се незащитени и в опасност, без да имаме реална причина затова. А знаем, че фантазната предизвиква същите физиологични и психични реакции като реалната, само че тук няма конкретна причина, а това води до изтощаване на психиката и може да навреди на физическото здраве.

Тревожността е страхът от неизвестна опасност, а реакцията е непреодолим страх от унищожение, както и непреодолимо усещане за безпомощност. [2]

Когато човек вярва, че тревожността е вредна, то тя наистина е вредна. Ако не съумее да види вложения смисъл в състоянието си, а такъв има, то тогава ще обрече себе си на полуживот, полуистина, полусмелост и полулюбов.

„Тревожността е цената на билета

за  пътуването в живота;

няма билет – няма пътуване,

няма пътуване – няма живот!”

Джеймс Холпс

 „Тревожността е емоция,

  породена от сблъсъка със  събитията,

 за които човек вярва,  че са опасни.

 Това е мрачно предчувствие,

 предизвикано от заплахата върху ценностите,

 които всеки приема като основни

 за своето съществуване!!!”

Из „Психология на човека”,  Румен Стаматов

[1] Вегетативната нервна система регулира функциите на органите на тялото и спомага тялото автоматично да се приспособява към изменящите се външни условия. Под нейно управление са гладката мускулатура, кръвоносните съдове, сърцето, жлезите с вътрешна секреция, вътрешните органи. За по-комплексни функции, като обмяната на веществата, топлинната регулация на тялото и др., обединителният “команден център”, който има отношение към вегетативната нервна система се намира в хипоталамуса.

[2] (Голдщайн, 1995; Кардинер, 1941; Съливан, 1972) (Хорни, 1937)

Използвана литература:

Валери Стоянов, КОНЦЕПТУАЛИЗАЦИЯ НА СТРЕСА