Имаме ли нужда да простим?

Метафорично може да се каже, че прошката счупва онези окови, които ни държат в плен на гнева, невъзможността, омразата, отмъщението, търсенето на сметка, нараненото его и т.н. В идеалния случай тя освобождава емоционално. Погледнато едностранчиво, че единствено прошката и покаянието са нашето спасение пред Господ, кара хората да отричат, потискат негативните си емоции, да натикват надълбоко негодуванието си към някого, само и само да  не проявят това, което се смята за грях и не е особена добродетел. Прошката е както духовен, така и психичен процес. Къде  психологията отстъпва на религията? Възможно ли е прошката да е невъзможна? Възможно ли е да сме простили без изрично да знаем, че е така? Има ли хора, които са неспособни на този акт? Това съзнателно решение ли е да се откажем от негодуванието?

В по-голямата си част ученията призовават да простим. Така, когато умрем, ще ни бъде простено и на нас. Кой и как ще ни прости? Нима някой стои и брои – „Ти си простил, простен си.“, „Ти не си простил, значи ще стоиш в мъки.“? Нима всеопрощаващата сила има жестокостта да дели хората? Нима не сме всички едни и същи пред нея? В контекста на прошката, дори и в терапевтичното пространство, подканата е да се освободим от негативните емоции. Освобождаването от тези емоции по-скоро освобождава нас от разрушителното им въздействие, но в крайна сметка е възможно и да не успеем да дадем любящо присъствие на онзи, който ни е наранил. Прошката не установява връзка, просто преставаме да мразим. Всъщност ми се струва, че подканата да приемем ситуацията, освобождавайки се от негативните емоции продължавайки напред, се бърка с автентичната прошка от немалко хора.

В крайна сметка прошката е един съзнателен избор да изберем себе си, менталното и емоционалното си здраве пред стаения задушаващ гняв, опустошителното желание за мъст, самообвинението за позволеното (или възприето) пренебрегване. В идеалния случай в сърцето ни ще затупти любов и желание за контакт с този, който ни е наранил, ще променим оценката си към него, довеждайки се до цялостна балансираност, в едно любящо и мило вътрешно присъствие. Ето това за мен е автентична емоционална прошка.

Всъщност работата с прошката е немалка работа по посока установяване на връзка с реалността, реалистично приемане на себе си и другите, светът, такъв какъвто е, отказ от търсене на справедливост, оценка на очакванията спрямо другите. Тук отказът за справедливост е централен. Прошката е точно това – опроствяване и справяне с онези неща в миналото, които не са били наред.

Нерядко държим някой отговорен за случили се „несправедливости“, за незадоволени нужди, а понякога държим себе си отговорни, че търсим сметка на хора, които са близки до сърцето ни или пък изпитваме лоялност към тях. Ако в последствие не се изправим пред гнева си към тези хора, има вероятност този гняв да се пренася към околните, или пък да ни трови. Гневът нерядко може да причини физическо заболяване и е възможно прошката го разреши! Да, наистина, възможно е да сме били малтретирани, възможно е дори това, което е било сторено, наистина да е непростимо. И това, че работим по посока приемане на обстоятелствата, срама и себе си, изразяване на гняв и други емоции, освобождаване от отговорност за това, за което нямаме вина, е стъпка към пускане на миналото. Пускането на това минало не винаги може да се нарече прошка, но винаги е път към автентичната, емоционална и здрава прошка, и най-вече към себе си!

Най-трудната прошка е към онези, които са ни близки, родителите ни или любими. Предателството от близък човек е несравнимо с предателството от далечен такъв. В момента, в който намерим дори и малък остатък от любовно взаимодействие, желаем да възстановим връзката,  този човек е в стойностния ни свят, тогава се възстановява и частичната загуба на себе си. Този остатък от любовно взаимодействие /не само в контекста на интимната любов между мъж и жена/ съединява.

Самообвинението пък ни гори и разболява. Затова е нужно да регистрираме вината, да признаем греховете си, без да си даваме присъди и то сурови. Знаем, че няма по-голям съдник от вътрешния такъв. Нека да оставим другите да простят пък на нас, ако могат!

„Когато хората са унищожени от несправедливост, знаете ли кого в крайна сметка не харесват? Самите тях. Когато се изправиш срещу болката от случилото се и предложиш доброта на човека, който те е наранил, ти променяш възгледа за себе си“ Енрайт

До какво ще успеем да стигнем, по какъв път и с какво темпо не е важно. Важно е желанието да живеем качествен живот, свободен от оковите на миналото и страховете за бъдещето, със състрадание към самите нас и вяра във възможностите си да го постигнем.

Възможността и желанието за прошка зависи от очакванията – минимални или високи.

Ако сме имали минимални очаквания – научаваме се да приемаме този, който ни е наранил без изобщо да изпитваме нужда от прошка.

Ако сме имали високи очаквания –  тук отново може да се научим да приемаме стореното без нуждата от прощаване. Само че тук, приемането може да изисква работа по оплакване на загубеното, гняв, страдание, преодоляване на чувството за жертва и т.н. За разлика от прошката, приемането не включва повторно установяване на вътрешна връзка с обекта.

Дори да имаме болезнено разочарование от високите очаквания във връзката, можем да простим, ако имаме достатъчно желание връзката да бъде спасена.

Бъдете много внимателни да не сбъркате истинската прошка с:

• Прошката дадена от отношение на морално превъзходство – нарцистично снизхождение
• Прошката дадена без пряка конфронтация със собствената омраза към другия – отричане
• Прошката дадена заедно с принудително положително отношение
• Използването на прошката като начин за бягство от вина
• Използването на езика и поведението на прошката, с цел поддържане на патологична зависимост от някого, или поддържане на мазохистични отношения/болезнено негативна Аз-концепция – невротична зависимост
• Псевдо-прошка, при която човек все още не е постигнал постоянство със сигурен обект – симбиоза
• Прошката използвана за натиск върху другите, за да ги принуди да признаят своята вина – манипулативна употреба на сила

В обобщение:

Работата с прошката е съзнателен избор да изберем себе си. Приемането на случилото се е част от тази съзнателна работа. Ако сме нямали високи очаквания към този, който ни е наранил и той не ни е бил близък, тогава приемаме случилото се без мотивация да простим. Ако обаче, сме имали високи очаквания и този, който ни е наранил е бил близък, отново приемаме случилото се, но правим съзнателния избор да преминем по пътеката на оплакване на загубеното, страдание, освобождаване от гнева, чувството на жертва, намаляване на очакванията, отказ от справедливост, виждане на другия и света такъв какъвто е. Не е нужно да установяваме вътрешно и външно какъвто и да е контакт. Всичко дотук е една съзнателна работа. Оттук нататък емоционалната, автентичната прошка, която пренарежда и съединява, е онази, при която, след като съзнателно сме избрали да простим, се стига до положително, топло отношение и желание за възстановяване на контакта. Говоря за вътрешния контакт, защото външно може този човек да го няма вече. За този, при когото в теб се разлива едно любящо присъствие, спокойствие и оцялостяване, чрез интегриране на добрите и лошите страни, както на себе си, така на другите. Тук вече има желание за възстановяване на контакта, ако човекът е сред живите. Ето това вече е трансперсонално. И не се притеснявайте, ако не стигнете до точно тази прошка, защото не е и нужно, нито пък това ви прави лоши и неосъзнати хора. Има десетки външни и вътрешни причини, както и наличности това да не се случи, но при всички положения Господ ще ви прости.

ОПРОСТЯВАЙ, ЗА ДА ЖИВЕЕШ ПЪЛНОЦЕННО!!!

Използвани източници:

http://www.saintmichael.net/psychodynamics-and-religious-aspects-of-the-forgiveness-process.html

Весела Стефанова