Депресивните личности

Втората фаза на развитие на детето

Във втората фаза на развитие за разлика от ранната фаза, в която детето постепенно започва съзнателно да възприема своето обкръжение, сега то вече разпознава майката като източникът на задоволяване на всички негови потребности, за което от решаващо значение е нейното сигурно и постоянно завръщане.

Образът на майката

Заради продължителната тотална зависимост от майката нейният образ се запечатва дълбоко в душата му. Така майката бива „овътрешностена“, превръща се в изключително важна съставна част от детската душа: начинът, по който детето преживява майката в нагласата ѝ към него създава основанията за това, как самото то по-късно на дълбинно ниво ще се отнася към себе си. Отпечатаният вътре в нас, на езика на психоанализата „интроектиран“ или „инкорпориран“ образ на майката, индивудиалният опит с нея, по-късно се отразяват в нагласата ни към самите нас. Този, който е имал щастието да може да си въобрази една любяща майка, смята себе си достоен за любов; който е имал нещастието да трябва да отпечата в себе си образа на една сурова и отхвърляща майка смята себе си недостоен за любов и се нуждае от много време и нов опит, за да може да повярва, че той също е достоен да бъде обичан. Така в щастливия опит с майката се крие безценен капитал, който, както и да се опитваме, едва ли можем да оценим по достойнство.

Образът на майката и нейното същество се отпечатват в детето същевременно като първите му впечатления от човека, от човешкото изобщо. Дали то ще познае тук за пръв път благосклонност или отхвърляне, дали ще се почувства обичано или не, зависи от начина, по който майката го гледа, докосва, отнася се и общува с него — през цялото това време чувствителността и впечатлимостта на детето реагират дори и на едва доловими въздействия.

В добрата връзка с майката съществува отношение на взаимно даване и вземане, което и двамата възприемат като ощастливяващо.

Основания предразполагащи депресивната структура

• Подчертано емоционално-чувствителна структура, готовност и способност да обичаш, както и дарбата да се вчувстваш – тези черти често са свързани с известна флегматичност и постоянство на чувствата, в следствие на което депресивният много трудно се откъсва от емоционално важни за него неща, в които е инвестирал много.
• Витална слабост на чувствата, в нещо като промокаемост и сякаш липса на външна обвивка, в недостатъчното „дебелокожие“, което кара тези хора в по-голяма степен да разчитат на закрила и подкрепа, и така несъзнателно лесно да превръщат другите в бащи и майки.
• Вродена склонност към флегматичност и удобство — въпреки че е трудно да се отговори на въпроса какво е заложба и какво реактивен отговор.
• Разглезване

Тук откриваме преди всичко „отявлените“ майки, „майките-квачки“, за които най-добре би било, ако детето завинаги остане бебе, безпомощно и зависимо, нуждаещо от тях и разчитащо на тях. Следователно типа майки, които често сами спадат към депресивния структурен кръг и разглезват детето заради неосъзнат страх от загуба, страхливост от живота, или страх от загуба на любовта. Те го засипват с нежност, не се осмеляват дори на здравословни и необходими откази.

Разглезват детето от самото начало, още с кърменето, вземат го на ръце при всеки плач — който често е само проява на витална активност — и по този начин задушават жизнените му импулси; откликват на всяка негова реакция на неудоволствие със затрупваща нежност, така че то няма почти никакъв шанс да изрази афекти или да намери собствени решения за своя некомфорт. Те постоянно са около детето, привличат като магнит неговото внимание и чувства върху себе си.

Всичко това не само обвързва все повече детето към майката, в тази ситуация то има твърде малко шансове за своите собствени импулси и не е в състояние да предприеме нищо без майката или нейното разрешение. Радикалното отпадане на желания, искания и импулси води по-нататък до една всеобща неумелост в общуването със света, поради която човек вторично става още по-зависим от другите. Тези майки често описват на детето света навън като зъл и опасен, така че в своето по-нататъшно развитие то остава с чувството, че топлина, защитеност, разбиране и сигурност съществуват само вкъщи при майката.

Такива майки следователно не могат навреме да пуснат детето на воля и да дадат свобода за собствено развитие. Те го обвързват към себе си чрез тяхната претенция за любов, която дори не допуска детето да изрази свободно своята благосклонност, а я изисква. Бъди мил с мен. Дай ми една целувка. Те правят всичко вместо него. Остави, аз ще го свърша вместо теб. Това все още е много тежко за теб. Ако майката не притежава или не придобие зрелостта, да гледа на здравословното себеразвитие на децата като на възнаграждение за нейната любов, усилия, жертви и откази, ще причини на себе си и на тях ненужни страдания.

Така вътрешната ситуация на тези деца е по-сложна – те не могат да изпитват омраза към майката, която по този начин ги лишава от власт и ги владее. Осмелят ли се обаче да изразят нещо такова, тя събужда у тях чувството за вина, изброявайки всичко, което е сторила и пожертвала в тяхно име.

Към всичко това могат да се прибавят и фактори като: разочаровани от брака си жени, загуба на партньора /развод, овдовяване/, раждане на детето в една трудна фаза на брака, застрашени са и единствените деца в семейството.

• Отказ

Нека разгледаме и отчаянието, което представлява другото биографично основание за депресивно развитие на личността. Неспособните да обичат достатъчно, често сурови и оскъдни на майчински чувства жени, които тук имаме предвид, обикновено не са получили достатъчно обич по време на детството си и затова нямат образец за биването майка, знаят твърде малко за потребностите на детето. Все още сравнително безобидни са „майките по програма“, които от несигурност и недостатъчно вчувстване кърмят и възпитават детето по една твърда схема, без оглед на неговите индивидуални потребности.

Спрямо детето се отправят свръхизисквания, когато от него отрано се очаква приспособяване към условия на живот, твърде малко съобразени с неговите индивидуални потребности. Ако то бива нередовно кърмено, ако веднага след хранене бива слагано в леглото, без да му се обръща повече внимание, ако майката няма достатъчно време за него и изпълнява акта на кърмене бързо и нетърпеливо — то това са някои от най-честите примери за евентуални свръхизисквания. Тъй като все още не може да се съпротивлява и да дава израз на своите потребности, детето постепенно резигниращо приема света такъв, какъвто е, и се настройва спрямо него, защото очевидно няма какво повече да очаква.

Другото следствие от ранните преживявания на отказ е, че те оставят детето с усещането, че не е достойно за любов. Това обикновено създава основата на едно дълбоко чувство за малоценност — човек трябва поне веднъж да е преживял себе си като обичан, за да може да се смята за достоен за любов, а щом не го е преживял, то вината сигурно е в него самия, тъкмо защото той не заслужава любов. Това чувство за малоценност е свързано и с факта, че в тази възраст детето все още няма възможности за сравняване; затова то не може да осъзнае, че неговите родители не са способни да обичат; за него неговият свят е светът и неговите родители несъмнено са родителите изобщо.

При силно изразено чувство за малоценност тук може да възникне дори усещането, че човек всъщност няма право на живот, че той трябва да го заслужи и че ще оправдае съществуването си, само ако живее за другите.

Растящото сред откази и емоционален недостиг дете се научава рано, твърде рано, да няма изисквания. Превръща се в тихо, непретенциозно, плахо и приспособимо дете, удобно за родителите, които не разпознават депресията, скрита зад този начин на поведение. То дотам е свикнало да се поставя на заден план, да няма претенции, че по-късно продължава винаги да се съобразява с другите и се опитва да задоволява техните изисквания и очаквания. То може да противопостави на света твърде малко собствено битие, в твърде малка степен е субект, и така се превръща в обект за другите.

В крайна сметка разглезването и отказът имат подобно въздействие: и двете обикновено водят до развитието на една депресивна структура на личността. С тази разлика, че разглезеното дете по правило по-късно стига до страх и кризи, а именно когато животът вече не е толкова разглезващ, както някога майката, и когато не се намерят ерзац-майки в тази графа спадат един обезпечаващ брак, държавни институции, социални застраховки и т.н. Тогава се оказва, че не е по силите му да се справи с трудностите и изискванията на живота, в следствие на което се стига до разразяване на депресията. В такъв случай често се търси изход и в някаква форма на пристрастеност.

Основен страх – страх да станеш самостоен Аз, който дълбоко в нас бива преживян като отпадане от защитеността.

Ако при шизоидните страха беше от близост и отдаване Виж, то при депресивните личности страхът е от „въртенето около себе си“, от биването субект, с произтичащия страх от загуба, от самота, от това да не бъдеш изоставен.

Ако човек отбягва Аз-ставането, индивидуацията, той остава длъжен с нещо съществено на своето биване човек и все повече се превръща в обект на живота. Когато човек отбягва индивидуацията, по необходимост надценява страната на отдаването; в следствие на това съответният друг придобива свръхценност, а самият човек загубва от своята.

Това избягване на индивидуацията обаче бива скъпо заплатено: заради него депресивният не се  осмелява да изживее всичко онова, което носи в себе си като желание, импулс, афект и нагон. Той не си го позволява от страх или от позициите на своята идеология — как би могъл изведнъж да започне да прави това, което осъжда у другите. По този начин обаче той става все по-зависим от останалите за изпълнението на своите желания и очаквания, които разбира се, продължава да има. Който не може да си вземе, се надява да го получи — може би дори като възнаграждение за своята скромност; и ако не тук на земята, то поне на небето, както християнската идеология обещава.

Основният проблем на депресивните личности е неосъщественото въртене около себе си, недостатъчно развитие на биването субект, поради своята Аз-слабост, те не са в състояние да изпитват силни собствени импулси и желания, както и трудно могат да кажат „НЕ“.

Ако шизоидният човек се пази от близост и доверие, като споделя между другото убеждението, че хората са опасни и недостойни за доверие, за да избегне по този начин страха си от отдаване, то депресивният е склонен точно на обратното: той по-скоро идеализира хората, преди всичко най-близките му, оневинява ги, извинява техните слабости и пренебрегва тъмните им страни. Той не желае да вижда в тях нищо плашещо или обезпокояващо, защото това би застрашило неговото стремящо се към доверие отношение.

Така депресивният развива твърде малко фантазия за злото у човека — у другите и у самия себе си; за да може безрезервно да се доверява и неограничено да обича, той трябва да потиска съмнения и критика, да не ги допуска изобщо до съзнанието; той избягва напрежения, предотвратява стълкновения, „за да има мир“, а и защото те заплашват да го отчуждят от партньора. Депресивният идеализира партньора и изобщо вижда хората прекалено добри, което наред с непосредствената опасност да бъде използван, носи със себе си една често срещана у него наивност и детинщина. Така той провежда политиката на щрауса и скрива главата си в пясъка пред пропастите на живота, като се придържа към вярата, че човекът е добър.

Депресивните се поставят в положението на другия, дотолкова се идентифицират с него, че изцяло забравят своята собствена позиция и интереси. Тъй като имат твърде малко собствени импулси и желания, които биха могли да противопоставят на другия, те толкова по-лесно се оставят на неговите желания и импулси. И понеже са свикнали да изпълняват очакванията на другите, те стигат до ситуации, които не са искали, но несъзнателно са съконстелирали. Затова те лесно попадат в усложнения и се превръщат в жертва на безогледни хора, които използват слабостта им.

Те трудно могат да намерят изход от такива ситуации — поради чувство за вина, а и защото изпитват срам от собствената си доверчивост и не искат да признаят унижението си пред този, които ги е използвал.

В жизнената история на депресивните хора постоянно се срещат влияния на околните, които затрудняват или препятстват превръщането на детето в автономен Аз.

Депресивният човек и любовта

Любовта, желанието да обичаш и да бъдеш обичан, е най-важното в живота за депресивния човек. Тук той може да развие своите най-добри страни, тук същевременно се крият най-големите заплахи за него.

• Особено характерна за депресивните хора и едно от техните най-хубави качества е способността за вчувстващо се идентифициране – да обгърнат с любов и симпатия един друг човек в неговата същност и да го съпреживяват в трансцендиращо участие
• Здравият човек със склонност към депресии носи в себе си силна способност да обича, готовност за отдаване и жертване, способност да устоява с партньора си на трудности; той може да даде закрила, чувство за свързаност и безусловна подкрепа.
• Напреженията, стълкновенията и конфликтите в партньорските отношения за тях могат да са мъчителни, дори непоносими, те обикновено ги обременяват повече, отколкото е нормално, защото активират страха от загуба. Депресивният реагира с паника, с дълбоки депресии и в своя страх понякога посяга към изнудване, към заплахи и дори опит за самоубийство. Трудно му е да си представи, че за разлика от него партньорът не изпитва същата потребност от близост, на която депресивният не може достатъчно да се насити. Затова той преживява нуждата на другия от дистанция като липса на благосклонност или като знак, че вече не е обичан.
• В любовната си връзка по-тежко увредения депресивен човек се опитва да живее сякаш само чрез партньора, в пълна идентификация с него. Абсолютизира максимата „където си ти, там и аз“.
• Друга по-трудна форма на депресивни партньорски отношения е изнудващата любов – тя обича да се предрешава като свръхзагриженост, зад която се крие жаждата за господство, породена също от страха от загуба. Не постигне ли човек това, което иска да постигне, той посяга към по-драстични средства, към заплахи за самоубийство и преди всичко събуждане на чувство за вина у партньора; ако и това не е достатъчно, то човек изпада в дълбока депресия и отчаяние. Изказвания от рода на „Щом вече не ме обичаш, не искам повече да живея“ обременяват партньора с отговорността, че от неговото поведение зависи живота на другия. Болестта също може да се използва като оръжие за изнудване и да води до подобни трагедии.
• За депресивния човек сексуалността е по-маловажна от любов, благосклонност и нежност. Веднъж получили ги, те щедро се раздават и в телесното, тук те също умеят да се вчувстват и споделят нагласата, че в любовта няма граници за позволено и непозволено.

Колко свобода или обвързаност са необходими на отделния човек, колко може или не може да понесе, никога не се решава с всеобщ регламент; тук всеки трябва да намери подходящото за него решение. Хората сами по себе си, техните заложби, техните жизнени истории и социални ситуации са твърде различни, за да можем да поставим валидни за всички изисквания за партньорство, а отклоняващите се от тях да осъдим като неправилни или лоши. Ние трябва да проявяваме поне толкова човешко разбиране един към друг, че да уважаваме и далечни за нас форми на любов; иначе твърде лесно осъждаме тъкмо онези, които още в детството си са преживели емоционални липси, така че трудно могат да намерят пътя към една зряла любов, и сега дори биват наказвани за това.

Агресията при депресивния човек

• Едната възможност е да я избягва. Това се постига чрез създаването на една идеология на миролюбието. По този начин човек не допуска нито в себе си, нито навън възможността за агресия, както и нея самата – това поведение кулминира в ролята на страдалеца, което може да доведе до душевен, морален или сексуален мазохизъм.
• Най-често срещаната форма на депресивни агресии — хленчене, оплакване и вайкане — самата агресия остава неосъзната.
• Тя може да се прояви първоначално като самосъжаление и в крайна сметка да се насочи срещу собствената личност, какъвто най-често е случаят с меланхолика
• В потисканите агресии на депресивния проличава една възходяща линия, която тръгва от свръх-загрижеността, идеологизирането на скромност, миролюбивост и смирение, и през хленчещото вайкане и страдалческата позиция води до обръщането на агресията срещу самия себе си, изразяващо се в самоупреци, самообвинения, само-наказания, дори в саморазрушаване. Към това насочване на агресията към себе си спада и соматизирането; някои тежки или нелечими болести могат психодинамично да възникнат на такава почва, сякаш като последно несъзнавано самонаказание и същевременно отмъщение в саморазрушаването.

В професионално отношение депресивните клонят най-вече към подпомагащи, обслужващи, сякаш майчинско-обгрижващи дейности, в които те, такива каквито са, способни на жертви, търпеливи и вчувстващи се, могат да разгърнат своите най-добри възможности. Прилягат им социални и подпомагащи, лекарски и психотерапевтични, обществено полезни дейности. Те могат да „чакат“ (warten) в хубавия двоен смисъл на думата — първо като проявявам търпение, а след това като отглеждам, обгрижвам, което значение думата също носи. Като лекари, духовници и педагози те са онези хора, които избират професията си не толкова заради престиж или финансови съображения, а по призвание; за тях професията рядко е само средство за печелене на пари. Отдават им се всякакъв род сякаш майчински дейности — градинарство, лесничейство, хотелиерство, хранително-вкусова промишленост и др.

Здравият човек с депресивна нагласа се характеризира със способност за вчувстване и готовност да се обърне към ближния, да го „приеме“. Той се отличава със загрижено, отзивчиво и разбиращо поведение. Може да прощава, да чака търпеливо и да оставя нещата сами да узреят. Той е емоционално привързан към партньора; по-скоро скромен и непретенциозен в своите потребности, способен на необходими откази. Обикновено депресивният възприема живота като труден, може обаче в противовес на това да проявява хумор, разбран като „да се смееш въпреки всичко“.

Той често е дълбоко благочестив, не непременно в църковния смисъл, а в този на една житейска благост, която познава човешката зависимост и застрашеност, и въпреки това казва „да“ на живота и го живее. Способността да издържаш и да понасяш са негови основни добродетели. Депресивните хора сякаш са взели присърце думите на Шпителер от неговия „Прометей и Епиметей“: само „свенливо да напомнят за собствената си ценност“ — те по-скоро скриват достойнствата си, така че човек да трябва да ги „открива“.

Те често са тихите, но дълбоки води; задушевността, дълбината на чувствата и топлотата спадат към техните най-хубави качества. Те са искрено благодарни за това, което имат; постигнатото от тях те приписват не толкова на себе си и на своите способности, а възприемат по-скоро като подарък и милост, и така в истинския смисъл на думата живеят смирено.

Когато споменаваме структурите на личността, както и тази, на която  се спряхме в настоящата статия, би трябвало да ги разбираме като частични аспекти от една цялостна картина за човека. Не би било подходящо едностранчиво и самоцелно да категоризираме и слагаме доживотни етикети, тъй като ние се изменяме, учим, осъзнаваме, трансформираме себе си и имаме един, така да го наречем вътрешен стремеж за себеактуализация. Важно е да се отбележи, че всяка структура носи своите възможности за разгръщане до едно по-високо ниво.

Материалите за написването на настоящата статия са взети от Една дълбинно-психологическа студия на Фриц Риман, „Основни форми на страх“

 

Ние сме всичко – онова, което мислим, което чувстваме, виждаме, преживяваме, пречупваме през вътрешната си призма и опит, ние сме биологията на органите си, мъдростта на предците си, провалите и радостите на родителите си, любовта към всичко и любовта към нас, грижите ни, радостите ни, волята ни, поведението, структурата на личността ни, съзнанието и свръхсъзнанието, мозъчните ни неврони, вселената в нас, природата около нас, живота и смъртта, ние сме УМ, ТЯЛО и ДУША!