Шизоидните личности – значението на първите седмици от живота

 

Когато споменаваме структурите на личността, както и тази, на която ще се спрем в настоящата статия, би трябвало да ги разбираме като частични аспекти от една цялостна картина за човека. Не би било подходящо едностранчиво и самоцелно да категоризираме и слагаме доживотни етикети, тъй като ние се изменяме, учим, осъзнаваме, трансформираме себе си и имаме един, така да го наречем вътрешен стремеж за себеактуализация. Важно е да се отбележи, че всяка структура носи своите възможности за разгръщане до едно по-високо ниво.

Онтогенетичен период на развитието 0-6 месеца. Значението на първите седмици от живота.

След раждането детето дълго време е напълно безпомощно и тотално зависимо от обкръжението си. За да може постепенно да се обърне с доверие към заобикалящия го свят и да осъществи първото Ти-намиране, този свят трябва да му изглежда приемлив и будещ доверие. Приемлив в смисъл на отговарящ на неговите потребности. Малкото дете се нуждае от атмосфера, която може да се опише най-вече като закриляща, даваща чувството на защитеност и уют, включваща подходящите за него жизнени условия. То би трябвало да има шанса да изживее тази „райска“ фаза на саморазбираемо задоволявани потребности, защото само на основата на едно такова прадоверие то постепенно може да се осмели да се впусне в живота, без страха, че ще бъде погубено.

Грижите за кърмачето, храненето и хигиената дълго време изглеждаха най-важното и напълно достатъчно условие за правилното му отглеждане. Днес ние знаем, че най-ранното обкръжение на детето трябва да му предложи, наред със споменатите задължителни грижи, емоционална топлота и внимание, една съобразена с него мяра както на дразнения, така и на покой, и определена стабилност на жизненото пространство, за да може то да отговори на околните с доверие и откритост. При това е от голямо значение детето да получава достатъчно телесна нежност.

Polina Tankilevitch от Pexels

Източници на шизоидното развитие на личността:

• Една свръхсензибелна структура, голяма чувствителност, лабилност и ранимост
• Наличие на една особено интензивна моторно-експанзивна, агресивно-необуздана структура, липсата на склонност или способност за обвързване – структури, заради които човек отрано лесно бива възприеман като досаден или пречещ. Тогава той често бива отхвърлян, отблъскван, неприеман в своята самобитност и по тази причина превръща недоверчивото отдръпване в себе си, така характерно за тези хора, в своята типична същностна черта.
• Детето не е от желания пол или има физически признаци, които пречат на майката да му даде вниманието и любовта, от които то се нуждае
• Нежеланите деца
• Липса на любов и внимание в най-ранното детство
• Липсата на съответна на възрастта защитеност през най-ранното детство сякаш е кратката формула за развитие на шизоидни структури на личността, доколкото те са свързани с влиянията на околния свят. Дали и в каква степен тук съществуват предродилни влияния чрез майчиния организъм все още е твърде малко изследвано, макар и много вероятно.
• Свръхизобилието на дразнения, предлагано от майките, които не оставят децата на спокойствие и не се вчувстват в неговите потребности

За да може малкото дете да изгради своята ориентация, неговото обкръжение трябва да проявява определена стабилност, благодарение на която то постепенно да му стане близко и детето да се обърне с доверие към него – създаването на близост е основата на възможността да се доверяваш. Детето не е в състояние да преработи твърде честата смяна на грижещите се за него хора, на обкръжението му и на сетивните впечатления /напр. продължителни шумни звукови кулиси от радио и телевизия, ярко осветление, дори по време на сън, чести пътувания и т.н./. Неспокойното обкръжение и майките, които сякаш нахлуват в детето, прегазват неговата нужда от покой и потребност да бъде само, като прекалено много се занимават с него, мъкнат го навсякъде със себе си и не остават никаква възможност за проява на собствените му импулси, също са причина то да се отдръпне и страхливо и объркано да се затвори в себе си.

• Съществува и друга среда, която отрано поставя пред детето свръхизисквания и по този начин въздейства шизоидизиращо, защото не благоприятства неговия органичен растеж. Среда, в която от рано поставя пред детето свръхизисквания –то е принудено да лавира между много трудни или незрели възрастни, които не се справят със своите собствени проблеми. Тогава отрано трябва да долавя настроения и да разбира ситуации, за да не натоварва със себе си и без това напрегнатата и същевременно лабилна атмосфера; не рядко то трябва да поеме родителската роля за себе си и за родителите, защото не намира опора в тях, както и те самите — в себе си. Това, разбира се, е безгранично свръх-изискване към едно дете; преди да е намерило самото себе си, то бива вкарано в родителска роля, трябва да проявява разбиране към възрастните, да мисли във всички посоки, да посредничи, да разбира, да компенсира и така изобщо не успява да бъде самото себе си; по този начин то трябва повече да живее живота на другите, отколкото може да живее своя собствен. С това не само се ограбва неговото детство, но и неговата същност и увереността в себе си остават неразвити; липсата на стабилна почва под краката става основното му жизнено чувство.

От особено значение се оказва обстоятелството, дали едно дете бива кърмено или хранено с шише. Редовното завръщане на майката и ощастливяващата двамата дълбока близост при кърменето правят възможно за детето не само постепенното разпознаване на човека, от когото идва сигурното задоволяване на всички негови потребности, а и създават у него първите наченки на отправената към един човек надежда, благодарност и любов.

При децата, хранени с шише, този ход на развитие най-малкото се затруднява поради постоянно сменящите се хора, които освен това се държат много различно с тях. По този начин те преминават през един по-сложен процес на учене и по-трудно ще се почувстват така интензивно свързани с един човек, както кърмените деца. След като разпознахме в липсата на свързаност решаващата характеристика за възникване на шизоидността, става ясно, че нейните наченки могат да бъдат поставени още тук, посредством отпадането на описаната дълбока близост между майка и дете.

Проблем за шизоидния човек се превръщат особено онези стъпки в развитието, при които става дума за непосредствен контакт с хората.

Родителите могат да потърсят съвет ако:

• детето има трудности в общуването
• има проблеми в общуването в детската градина или в класа
• се преживява като аутсайдер и особняк или бива възприемано от другите като такова
• през пубертета избягва връзките с противоположния пол и вместо това се заравя в книги
• страни от контакти и си намира занимания, при които винаги е само
• преживява тежки светогледни кризи в самотни главоблъсканици за смисъла на живота, без да обменя с другите мисли за това

Основен страх:

• Страх от отдаване/себеотдаване, преживяван като загуба на Аза и зависимост

         Шизоидният човек никога не знае със сигурност — в степен, която далеч надхвърля и най-голямата несигурност на здравия човек — дали това, което чувства, възприема, мисли или си представя, съществува единствено в самия него, или и навън. Тази несигурност може да приеме всички възможни степени на проявление, от винаги будно недоверие и болезнено отнасяне на всичко към себе си, до същинско маниакални внушения и илюзорни възприятия, при които човек обективно обърква вътре и вън, без объркването да бъде разпознато като такова, защото той смята своите проекции за действителност. Можем да си представим колко мъчителна и дълбоко обезпокояваща е тази несигурност, когато се превърне в трайно състояние, защото тъкмо заради споменатата липса на близък контакт тя не може да бъде коригирана. Да попита някого за това, да сподели с него своята несигурност и страх, предполага близост и доверие; и тъй като не проявява такива към никого, той се плаши да не бъде неразбран, осмян или дори взет за безумен.

      Изпълнени с недоверие, от позицията на своята дълбока незащитеност, която е едновременно първопричина и следствие на техния повърхностен контакт с другите, шизоидните хора — за да се застраховат — развиват особено силно такива функции и способности, които обещават да са им от полза за едно по-добро ориентиране в света: сетивни възприятия, познаващ интелект, съзнание, разум. Тъй като най-вече емоционалното и чувственото ги правят несигурни, те се стремят към свободното от чувства „чисто“ познание, което обещава да им предостави резултати, на които да могат да се осланят. Още тук става ясно защо шизоидните хора се насочват преди всичко към точните науки, които могат да им предложат тази сигурност и независимост от субективните преживявания. Те не проумяват, че трудностите им се намират на равнище контакти, а не се основават на липса на способности.

Любовта при шизоидния човек

– Нежността, вербалния или емоционален израз на благосклонност са му чужди, липсва му до голяма степен и способността за вчувстване, умението да се поставиш на мястото на другия.

– Често шизоидният се впуска само в необвързващи, лесни за прекъсване, или чисто сексуални връзки, в които той сякаш откъсва сексуалността от чувствените си преживявания. По този начин той се предпазва от опасностите на любовта, от това, да не би в задълбочаването на близостта с другия да излезе наяве цялата му безпомощност и неопитност в сферата на чувствата.

– Те умеят да общуват от разстояние, да пишат хубави писма, но ако се стигне до по-близък личен контакт, веднага се оттеглят и се затварят в себе си.

– Посредством откъсване на сексуалността от чувствения живот, нагонното се преживява сякаш изолирано; по този начин не само партньорът се превръща в „сексуален обект“, но и целият любовен живот може да се сведе единствено до функционален процес. Шизоидният не познава нежната любовна предигра, еротиката и, нехаещ за потребностите на другия, директно се насочва към своята цел. Нежността лесно се изражда в измъчване на партньора, в грубо посягане или друг вид причиняване на болка. Зад това може да се крие несъзнаваното желание за осезаема реакция от страна на другия. Веднъж задоволен, шизоидният е склонен възможно най-бързо да се отърве от партньора си.

– Още по-трудно става, когато шизоидният прехвърля върху партньора рязката амбивалентност между чувствата на любов и омраза, своето дълбоко съмнение във възможността Аз да бъде обичан. Тогава той постоянно го подлага на нови изпитания, изисква от него все нови доказателства за любов, които трябва да снемат съмненията му. Това може да прерасне в душевен и в същински садизъм.

– Нерядко шизоидният човек руши с цинизма си всички пориви на нежност у себе си и у другия, за да не позволи да бъде обзет от тях.

Естествено по този начин систематично се разрушава всяка готовност за любов от страна на партньора, освен ако той не притежава необикновена способност за любов, или пък не е противоположният мазохистичен тип, който от чувство за вина, страх от загуба или по други подбуди смята, че трябва да се примирява с всичко или изпитва удоволствие да бъде измъчван.

• Проникне ли студенината на чувствата по-дълбоко, достигне ли екстремното и болестното, то границата със сексуалното насилие и убийство би могла да се окаже много тясна, преди всичко, ако върху партньора несъзнателно се проектират, „пренасят“ — на езика на психоанализата — непреработени чувства на омраза и жажда за мъст, отнасяни първоначално към значимите фигури от детството. Една откъсната, неинтегрирана в цялото на личността нагонна страна, е винаги опасна; ако прибавим към това пълната неспособност за вчувстване в партньора и закърнялостта на чувствата, всички сексуални престъпления стават възможни.
• Опитват се да се справят сами, вземайки сякаш самите себе си за партньор в задоволяването
• Нерядко при тях се среща инфантилна сексуалност
• Често потисканите в него способност за любов и копнеж за отдаване избиват като екстремна, дори маниакална ревност. Шизоидният човек чувства колко малко достоен за любов го прави поведението му, колко малко способен е да обича и предусеща, че така трудно може да задържи някого. Затова той навсякъде надушва съперници, които често — с право — смята за по-истински обичащи и по-достойни за любов.
• Обикновено страхът от отдаване съзнателно се преживява от шизоидните хора единствено като страх от обвързване. Затова шизоидният човек трудно се осмелява на една продължителна чувствена връзка. Той е по-склонен на краткотрайни, интензивни, но непостоянни връзки. Бракът за него е институция, която притежава цялото несъвършенство на човешките творения; затова естествено той може да бъде разтрогнат, ако вече не се преживява като удовлетворяващ.
• Най-трудно за шизоидния човек е да развие своята способност да обича. Той е невероятно чувствителен към всичко, което заплашва да ограничи неговата свобода и независимост
• При шизоидните хора неупражняваната емоционална връзка се замества от интелектуална будност и радароподобна чувствителност на сетивните органи и мисловните ходове — „процесите на включване и изключване“.
• Поради липсата на контакти шизоидният е по-слабо адаптиран в социален план; егоцентричен по природа, той живее по-скоро самосъхранително и оценява според това, което е уместно за него.

Примерите обаче същевременно разкриват колко тясна е границата между здраво и болно, как в извънредни ситуации ние показваме реакции, които иначе познаваме само от болните — тъкмо защото тези болни дълго време са били изложени на подобни извънредни условия, в които са развили своите „болестни“ реакции — трябвало е да ги развият като самозащита.

           Ако шизоидният човек остане необвързан, ако продължи да се чувства незащитен, той и занапред ще преживява действителните или мними атаки като заплаха за цялата му екзистенция. Като хора, които твърде малко познават емоционалното обвързване, лесно можем да си представим колко опасни могат да станат архаичните шизоидни агресии, произтичащи от чувството за екзистенциална застрашеност.

При тях сексуалността, агресията и афектите представляват чисто инстинктивно отреагиране, изолирано и откъснато от общото преживяване. И тъй като освен това им липсва и способност за вчувстване, то практически не съществуват никакви спиращи сили. По този начин агресията продължава да служи само за разтоварване от напрежение, бива неконтролирана и изживяване без чувство за вина.

           При шизоидния човек агресията често изпълнява и друга функция, освен тази на отбрана — да защитят духа на изначалното значение на думата arpecjia (ad-greqi = приближаване към другия) за него тя е начин за установяване на контакт, често единственият, с който той разполага. Затова тя може да представлява за шизоидния форма на ухажване, която в известен смисъл напомня на все още неумелите опити за сближаване с другия пол, характерни за пубертета. Тук е налице същата смесица от страх и обожание, скриване на чувствата, груб агресивен допир вместо непосмяна или неумела нежност, страх да не се изложиш, готовност веднага да се отдръпнеш, преминаване от симпатия към неблагосклонност и цинизъм при действително или мнимо отхвърляне.

            За общуването с шизоидните хора е важно да се знае, че при тях агресията може да има и това значение на ухажване. По-лесно им се отдава да бъдат агресивни, отколкото да проявят симпатия и други позитивни чувства. Въз основа на техните големи празноти в общуването с хората те и тук се чувстват дълбоко несигурни. Психотерапевтичната практика показва, че ако им се предостави време да попълнят тези празноти, те до голяма степен успяват да интегрират своите агресии и се научават адекватно да се отнасят към тях.

Етиката и моралът изглеждат на шизоидния по-скоро съмнителни. Той не цени особено високо онези изисквания, които са прекомерни за човека такъв, какъвто той е, и по този начин му вменяват чувство за вина. Той по-малко от другите изобщо е склонен да изпитва вина.

Шизоидните личности в професионален план

        Въз основа на своята структура шизоидните предпочитат професии, при които не се влиза в тесен контакт с другите. Те проявяват склонност към теоретично-абстрактни области. Сред тях особено често се срещат специалисти в природните науки, астрономи, физици, математици и инженери. Ако те изследват човека, то това става сякаш индиректно, по околни пътища: с помощта на психологически тестови методи, микроскопи и рентгенови апарати или, както патологията, мъртвия човек.

        В политиката те обичат да застъпват революционни, дори анархистични идеи, екстремни позиции и радикализъм; или пък те са изцяло аполитични — политиката „не ги засяга“ от гледна точка на солипсизма им, който не се интересува от общността, независимо от какъв вид е тя.

       В изкуството им приляга абстрактно-непредметното направление; шизоидните се опитват да намерят облик на своите сложни вътрешни преживявания, като ги изразяват по-скоро закодирано и символично; или пък те са остри критици, сатирици и карикатуристи. Обикновено стилът им е своеобразен, неконвенционален, във всеки случай оригинален, понякога визионерски. Ако в своята несъотнесеност те не се обръщат към определена публика, а, надхвърляйки себе си, изразяват всеобщо човешкото и принципното, могат да отключат нови посоки на развитие.

Те често улавят психологическото, витаещо във въздуха, тълкуват неизразимото и се издигат до сфери, които другите не виждат или избягват, така че техните произведения могат да задълбаят познанието ни за човека. Те рядко стават популярни преди смъртта си.

     За шизоидния професията лесно се превръща просто в работа — в крайна сметка за тях е без значение, как си изкарват прехраната, техният собствен живот е извън професията, те имат най-много любовни афери и хобита. С удоволствие се захващат с дейности, които са свързани с много самота и изискват малко междуличностни контакти.

      Шизоидните личности от голям формат могат да предизвикат велики преломи, да бъдат пионери и инициатори. Защото тези хора, изживяващи най-интензивно проблематичността на човешкото съществуване, възприемат неща, преживяват адове и изстрадват в своята самота и изолираност гранични състояния, от които по-защитените си нямат и представа.

     С възрастта те могат да станат още по-самотни и по-странни. Но на някои се отдава да помъдреят. Като цяло можем да кажем, че шизоидните хора по-лесно от другите умеят да остаряват; благодарение на вече присъщата им независимост и изолация, те по-добре понасят усамотението. Те отрано са изградили свой собствен свят, в който могат да живеят, без твърде много да се уповават на участието на околните, Те по-малко се страхуват от смъртта, приемат я несантиментално и стоически като факт.

Позитивните черти на шизоидните личности

         Позитивните черти на шизоидните хора се проявяват преди всичко в суверенната самостоятелност и независимост, в смелостта да бъдеш самия себе си, да си автономен индивид. Към техните силни страни спадат дарбата за изострена наблюдателност, безафектно-хладната обективност, критично-неподкупният поглед за фактите, смелостта да виждаш нещата такива, каквито са, без да ги смекчаваш или разкрасяваш. Те най-малко биват ограничавани от традиции и догми от какъвто и да е вид, не допускат да бъдат зависими от нищо, не предприемат нищо, преди да са го изпитали и обмислили.

Несантиментални по природа, те мразят всякакви прекомерни изблици, всяка неяснота и чувствена замаяност. Те ясно и безкомпромисно застъпват убежденията си и имат за всичко свое собствено мнение. Обикновено те притежават иронично-сатирична страна и остър поглед за слабостите на другите; трудно могат да бъдат заблудени и често са „неудобни“ в междуличностните контакти, защото не са склонни да допуснат лъжа и фасадност. Те вярват в способностите си и са в състояние да живеят без илюзии; със своята участ те искат да се справят, за тях съдбата е нещо преодолимо — човекът е този, който оформя сам своята съдба.

        Тук трябва да споменем и онези шизоидни хора, които имат силно изразена шизоидна структура, но не страдат от нея и затова възприемат себе си като здрави. Те ценят своята независимост и необвързаност и я изживяват за сметка на другите, които страдат от тяхната безогледност. Към тази категория спадат много властимащи, и изобщо хора, които разполагат с другите и безцеремонно ги използват за свои цели — изхождайки от дълбокото си презрение към човека.

Най-важното за шизоидния човек е да не пренебрегва противоположния полюс на своя стремеж за себесъхраняване и независимост — страната на отдаването, — а да го интегрира като допълващ до степен, която не позволява абсолютизирането на едностранчивото и надценявано „въртене около себе си“, нито отиването в болестна изолация, караща го да отпадне от всякакъв вид обвързаност. „Не е добре човек да е сам“;  необвързаният лесно става нечовек.

В осмеляването да се обърнеш с доверие към другия, в осмеляването да забравиш себе си, се крие възможността за намиране на изход от застрашаващото уединяване и се съдържа шансът да преживееш благосклонността и обвързването не само като товар, окови и опасност, а и като поддържане, като общност на преживяването и на развитието, като разширяване на нашата Аз-ограниченост благодарение на партньора.

 

Материалите за написването на настоящата статия са взети от Една дълбинно-психологическа студия на Фриц Риман, „Основни форми на страх“

 

Ние сме всичко – онова, което мислим, което чувстваме, виждаме, преживяваме, пречупваме през вътрешната си призма и опит, ние сме биологията на органите си, мъдростта на предците си, провалите и радостите на родителите си, любовта към всичко и любовта към нас, грижите ни, радостите ни, волята ни, поведението, структурата на личността ни, съзнанието и свръхсъзнанието, мозъчните ни неврони, вселената в нас, природата около нас, живота и смъртта, ние сме УМ, ТЯЛО и ДУША!