Лидерски умения и компетентности необходими на съвременния лидер
Същността на лидерството
Същността на лидерството и подходите в изучаването му е вълнувало и продължава да вълнува човечеството от възникването му до днешни дни. В теориите за лидерството и направените множество изследвания в тази област, използвайки различни подходи за изучаването му, изследователите търсят ключовите характеристики, които отличават ефективния лидер. Множеството дефиниции за лидерството включват използването на влиянието на лидера за подпомагане на групите в постигане на целите (Yukl & Fleet,1992), разглежда се като процес, а не като резултат и изисква множество умения (Jex and Britt, 2008).
Историческите аспекти на лидерството първоначално приемат, че мениджърът и лидерът изпълняват различни роли в организацията, като във втория етап от развитието на схващанията за лидера, се приема, че мениджърът е организационен лидер и ролите, които изпълнява съвпадат. Поради спецификата на взаимоотношенията в организацията и правото на упражняване на формална власт в нея, ще приемем, че формалният мениджър е и лидер, и ще се спрем на необходимите лидерски умения и компетенции, които той трябва да притежава за да бъде ефективен. (Не всеки мениджър е лидер, и не всеки лидер е мениджър)
Теории за лидерство
Като говорим за лидерство, уместно е да се спрем на традиционните теории за лидерство и да разгледаме през какви подходи преминава изучаването му. Теорията за „великия човек“, приема че лидерите са изключителни хора с вродени социални качества и имащи съдбата да управляват. Теорията за чертите конкретизира определени личностни черти, които характеризират успешните лидери и се фокусира върху индивидуалните характеристики. В нея се извеждат черти като: емоционална стабилност, съвестност, добри междуличностни умения, широки интелектуални способности, отвореност към нов опит, екстравертност и приемане на грешките (Stogdil и Big five).
С ефективното лидерство обаче, не е много вероятно да се свързва една черта или група от черти. Поведенческите теории разглеждат различни модели на поведение, категоризирани като лидерски стилове и оформят две измерения на лидерското поведение: ориентирано към задачата поведение и ориентирано към взаимоотношенията поведение. Лидерската решетка (Blake & Mounton, 1985, Blake & McCanse, 1991) прилага резултатите от тези теории и подчертава ориентираните към задачата и взаимоотношенията поведения като ключ към успеха на лидера.
Не съществува и само един най-добър стил, който да е най-ефективен, лидерът сам трябва да избере този, който е най-ефективен в неговата организация. Една от първите детайлни теории за лидерството е Ситуационният модел на Фидлър (Fiedler, 1967), който гласи, че ефективното лидерство зависи от съответствието между стила на лидера и благоприятността на ситуацията. Надграждайки поведенческия подход, теорията на Фидлър разделя лидерите въз основа на базисната им мотивация, като се различават по това, коя мотивация надделява в повечето ситуации. Според модела за лидерство на Хърси-Бланшар успешното лидерство се достига чрез избиране на подходящия лидерски стил, който зависи от нивото на зрелост на последователите.
Теорията за пътя-целта (House & Mitchell, 1974) приема, че лидерът е подпомагащ, който избира типа поведение, който в най-голяма степен ще помогне на трудовата група да постигне целите си. Моделът на вземането на решения (Vroom & Yetton, 1973) разглежда основната роля на лидера като вземане на свързани с работата решения.
Моделът на размяната лидер-член (LMX) изследва качеството на взаимоотношенията между лидера и всеки подчинен, което води до по-прецизно определяне на трудовите резултати (Dansereau, Graen, & Haga, 1975; Graen & Uhl-Bien, 1995). Съвременните теории за харизматичното лидерство се фокусират върху изключителните характеристики или качества, които лидерите притежават, които вдъхновяват лоялност у последователите и ги мотивират да постигат необикновени цели.
Моделът на пълния обхват на лидерството на Бас разглежда транзакционното и трансформационното лидерство. Транзакционното лидерство се основава на договорните отношения, а при трансформационното лидерство съществува усещане за цел и принадлежност към едно семейство.
Според теорията за лидерите от пето ниво – лидерите притежават четирите основни лидерски качества: индивидуална способност, умения за работа в екип, мениджърска компетентност, ефективност, която стимулира високи стандарти в управлението, но и притежават пета, допълнителна черта, а именно: една парадоксална смесица от лична скромност и професионална решителност.
Разгледаните теории, без да сме изчерпателни по темата, показват интереса на науката в намирането на формулата за успешното лидерство. Анализират се както личностовите /индивидуални характеристики/, които лидерите притежават, така и характеристиките на организационната среда и взаимодействието помежду им. През 1956 г. Management Progress Study в лонгитюдно изследване идентифицира 6 личностови променливи, които са високо свързани с успеха в работата: лидерска мотивация, амбиция, импулсивност, приветливост, самочувствие и оптимизъм, като за 20-годишен период от време, от 6-те променливи самочувствието и оптимизмът останали непроменени. Тези стабилни характеристики корелирали положително с професионалната и жизнената удовлетвореност. Що се отнася до ролята на властта ефективните мениджъри имат висока потребност да повлияват хората, отколкото да бъдат харесвани. (McClelldnd, 1975)
В съвременния глобален свят, където бизнесът става интернационален, лидерите на 21 в. са поставени пред огромно предизвикателство. От тях се изисква гъвкавост, глобално съзнание, способност да управляват силно децентрализирани организации, адаптивност и умения да се справят ефективно с групи, които имат различни ценности и светоглед, да изграждат общност. Няма един единствен най-добър начин да се ръководи.
Необходимите умения и компетенции, които трябва да притежават лидерите са множество, но има основни принципи, които следвани увеличават шансовете за успех. Едно от най-важните умения на лидера е ефективната комуникация, умението да се разбира и сработва с другите хора, да бъде ориентиран както към задачата, така и към взаимоотношенията, като по този начин се осигурява сътрудничество за постигане на организационните цели. Той трябва да притежава твърдост и решителност, да има дългосрочна визия за бъдещето на организацията и да внедрява дългосрочни ценности в организационната култура. Делегирайки задачи на последователите си да развива техните умения, като така ги прави по-ценни за организацията.
Умението да откликва на потребностите на хората в организацията, създава среда на доверие. Необходима е преценка кой процес да използва в различните ситуация при вземането на решение, както и да дава конструктивна обратна връзка на членовете на групата, подпомагайки изпълнението им, да поддържа баланс между детайлите и общата картина. Той трябва да притежава способност да мотивира останалите, като им дава право сами да вземат решения и да изразяват мнение, поддържайки мотивираща среда.
Ролята на лидера е да максимизира силата на хората и да гради върху нея, да ги развива и поощрява. Уменията да консолидира времето си и да се концентрира са едни от най-важните, тъй като ще му позволят да се фокусира върху първостепенните задачи. Съвременните лидери се съсредоточават върху приноса си в организацията и изграждат производителни връзки, насочват обмена на мнения и идеи в организацията, отделят време и ресурси за обсъждане на изпълнението. Лидерът трябва да притежава постоянство, увереност, издържливост, както и да бъде асертивен.
От казаното дотук, става ясно, че изискванията към необходимите умения и компетенции, които трябва да притежава един лидер, за да бъде ефективен са множество.
Въпросът е : Може ли един човек да притежава целият този набор от умения, може ли да ги усвои и да се научи на ефективно поведение? Съществуват обучения и тренинги, които да развиват лидерски умения, но дали ще направят от формалния мениджър лидер, най-вероятно е въпрос на решителност и кураж, както и на желание за самоусъвършенстване. При всички положения мениджърът трябва да се обгради се с високо компетентни хора, които със своите силни страни, да компенсират неговите слабости, като си взаимодействат взаимно за постигане на организационните цели. Всички тези действия трябва да отчитат спецификата на типа индустрия, икономическото развитие, организационната култура, климата и страната, в която се осъществяват.
„Ефективни сме като правим това което трябва, ефикасни сме ако го правим както трябва“ Питър Дракър
Използвана литература:
Ригио, Р., „Въведение в индустриалната/Организационната психология, „Дилок“, 2006
Автор: Весела Стефанова
